Читать «Залата на мъртъвците» онлайн - страница 5

Вслушвайки се, Конан погледна наляво и надясно. Никакво движение. Единственият звук бе свиркането на щурците.

Конан също бе чувал за проклятието, което витаеше над Ларша. Макар че свръхестественото събуждаше панически, атавистичен страх във варварската му душа, той си вдъхваше кураж от мисълта, че когато едно свръхестествено същество приеме материална форма, то може да бъде ранено или убито както всеки земен човек или чудовище. И той не бе стигнал дотук за да може човек, звяр или демон да му проречи да се опита да намери съкровището.

Преданията разказваха, че приказното съкровище лежи в кралския дворец. Стискайки поставния в ножницата меч с лявата си ръка, младият крадец скочи от вътрешната страна на срутената стена. Миг по-късно, той вече вървеше по кривуличещите улици към центъра на града. Шумът, който правеше, бе като на движеща се сянка.

От всички страни го заобикаляха руини. Тук-там фасадата на някоя къща се бе срутила към улицата и Конан трябваше да заобикаля или да се катери през купища натрошени тухли и мрамор. Лунният сърп вече бе високо в небето, хвърляйки над развалините зловещата си светлина. Вдясно от цимериеца се издигаше полусрутен храм, но с запазена колонада, задържана от четири масивни мраморни колони. По края на покрива редица мраморни орнаментирани водоливници се вглеждаше надолу — фигурите им бяха статуи на чудовища от отминалите времена, полудемони и полузверове.

Конан се мъчеше да си спомни онези откъслеци от легендата, чути във винарните на Маул, които се отнасяха до изоставянето на Ларша. Споменаваше се за проклятие, изпратено от разгневен бог преди много векове, като възмездие за дела, толкова отвратителни, че пред тях престъпленията и пороците на Шадизар изглеждаха като добродетели.

Той отново се насочи към центъра на града, но сега забеляза нещо особено. Сандалите му лепнеха към натрошения паваж, сякаш той бе покрит с топъл катран. Токовете издаваха всмукващ звук, когато той вдигаше крак. Той спря и опипа земята.

Тя бе покрита с някакво безцветно, лепкаво вещество, което бе вече полуизсъхнало.

С ръка върху дръжката на меча, Конан се озърна в лунната светлина. Ушите му не долавяха нищо. Той отново тръгна. Отново същия звук изпод сандалите му. Той спря и обърна глава. Бе готов да се закълне, че чува същите звуци и на разстояние. За момент си помисли, че това може да е ехо от стъпките му. Но вече бе подминал полусрутения храм и около него нямаше стени, които да отразят какъвто и да е било звук.

Отново тръгна и пак спря. Отново чу всмукващия звук и този път той не престана, когато той бе замръзнал неподвижно.

Всъщност, засилваше се. Острият му слух му казваше, че идва директно пред него. Но тъй като не можеше да види нищо по улицата пред себе си, източникът на звука трябва да се намираше или в една от страничните улички, или в една от срутените сгради.