Читать «Залата на мъртъвците» онлайн

Робърт Хауърд

Л. Спрег Де Камп, Робърт Хауърд

Залата на мъртъвците

Насищайки се на Града на Крадците (и обратно), Конан броди на запад към стoлицата на Замора — Шадизар, града на злото. Той се надява, че тук плячката може да е по-голяма. И известно време той, действително, се представя по-успешно като крадец, отколкото в Аренджун, макар жените на Шадизар бързо да го го освобождават от откраднатото, посвещавайки го в замяна в изкуството на любовта. Слухове за съкровище го насочват към намиращите се в съседство руини на древния Ларша, където той отива, изпреварвайки с малко отряда войници, изпратен за да го арестува.

Клисурата бе мрачна, макар залязващото слънце да бе украсило западния хоризонт с пръстен от оранжево, жълто и зелено. На фона на този цветен пръстен острото око все още можеше да различи черните силуети на куполите на Шадизар — Града на Злото, града на тъмнокосите жени и кулите с покрити в паяжини мистерии — столицата на Замора.

Със сгъстяването на здрача започнаха да се появяват първите звезди. Като в отговор на този сигнал, далечните кубета и куполи се осветиха от светлини. Но докато светлината на звездите бе бледа и слаба, онази в прозорците на Шадизар бе страстно кехлибарена, подсказвайки за отвратителни дела.

Като се изключи цвърченето на нощните насекомите, клисурата бе спокойна. Но, неочаквано, тишината бе нарушена от шум на движеши се хора. Нагоре по склоновете на клисурата се изкачваше отряд заморски войници — петима със стоманени шлемове и кожени якета, обшити с бронзови копчета, предвождани от офицер в лъскава бронзова кираса и шлем, украсен с гребен от конска опашка. Бронзовите им крака си пробиваха път през високата буйна трева, която покриваше дъното на клусарата. Трима от войниците носеха лъкове, двама — копия, и всички имаха къси мечове в ножници и щитове, преметнати през гръб. Офицерът беше въоръжен с дълъг меч и кинжал.

Един от войниците тихо каза:

— Ако заловим този Конан жив, какво ще му направят?

— Ще го изпратят в Йезуд, за да нахрани Бога-паяк, това мога да гарантирам — отвърна му друг. — Въпросът е, ще останем ли живи, за да си получим обещаната награда?

— Да не би да се страхуваш от него? — попита трети.

— Аз ли? — изсумтя вторият. — Не ме е страх от нищо, даже и от самата смърт. Въпросът е чия смърт? Този крадец не е цивилизован мъж, а див варварин със сила за десетима. Така че отидох в съда да си направя завещанието…

— Радостно е да знаеш, че наследниците ти ще получат наградата. — каза друг — Защо не се сетих и аз?

— О, — обади се отново първият, който беше заговорил — ще измислят нещо, за да не ни дадат тази награда, дори и да заловим мошеника.

— Обещана е лично от префекта. — каза някой — Богатите търговци и благородниците, които Конан ограбваше, събраха парите. Видях ги — една торба, толкова тежка със златото, че един човек трудно би могъл да я повдигне сам. След цялата тази олелия, няма да посмеят да не си удържат на думата.

— А ако не го хванем? — каза вторият — Говореше се нещо, че ще заплатим с главите си. — Говорещият повиши глас — Капитан Нестор! Какво беше онова за главите ни…