Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 7

Дяволът кипна. От очите му сега действително излизаше огън и аз съжалих за думите си.

— Жалък червей — изруга ме той, — как се осмеляваш да съдиш за постъпките на вечните духове. Щях да те смажа, ако — ако — и със спокоен глас продължи, — ако всъщност не бяхте напълно прав, господин професоре.

И с тези думи отново рухна като прекършен.

При този обрат страхът ми премина в безмълвна радост и сигурност. Какво наистина можеше да ми се случи, докато излизах прав. Струваше ми се, че ясно разбирам: колкото и могъщ да бе този дявол, една сила властвуваше над него и това бе разумът. Само ако се покажех по-слаб от него в това отношение, можех да бъда загубен. Но за какво ми бе всичко това, ако не успеех да се върна отново на Земята, на която принадлежах? Все пак не исках во веки веков да кръжа тук в пространството. Да питам вече нямах право. Какво да правя?

— О, о, о! — въздъхна Нежния юноша и отпи от лимонадата си.

Професорът продължи да разказва:

— Споменахте — опипах внимателно почвата аз — за постъпките на вечните духове. Това направо звучи, като че ли от този вид има няколко.

— Има само двама — отрони дяволът уморено, — единият съм аз, а за другия не обичам да говоря.

— Хм! Другият…

— За това нито дума! — прекъсна ме той невъздържано.

— Исках само да кажа, че той също би могъл да посегне към вечността и да създаде най-прекрасните неща.

— Не — изръмжа той отново сърдито, — точно това не прави. Не му е необходимо. Та той е самият световен разум. Така хубаво е подредил цялата история, че всичко върви от само себе си. Той не прави грешки, следователно не му трябват чудеса, за да ги изправя. И тъкмо това е моето нещастие, това е моята трагедия!

— Аха! Та тогава вие също сте ми ясен, господин Дявол. Власт наистина имате, но не и разум!

— Истинска мъка е, проклета мъка. Съществувам само за да правя грешките в света. И от това също нямам никаква полза. Защото разумът постоянно ги лекува. Само неразумното загива. И така убивам всъщност самия себе си.

— Значи вие сте, тъй да се каже, хроничното самоубийство.

— Какво приказвате, не бива да се взима така буквално. Нали имам на разположение безкрайността. Колкото и безразсъдни неща да се премахват, аз внасям все нови смущения. С нашето пътуване например създадох доста хубава бъркотия сред света. Още и с разследването утре, докъде стигнахте…

— Извинете, но това наистина е дреболия. Ще има няколко вестникарски статии и после работата ще се забрави. Защо не взривите Земята? Защо не смачкате на буца цялата система на Млечния път?

— Ха, ха! — Дяволът се запревива от смях. — И какво бих спечелил? Дали малкото материя или енергия, или както искате го наречете, профучава така или еди-как си из пространството, дали късчетата вещество са по-малки или по-големи, това по същество е почти без’ значение. Нали материята е в неизчерпаеми количества, пространството и времето също. Това, което наричаме природа, съществуващото в пространството, за него е’ съвършено безразлично каква форма ще придобие, то има безкрайно много пътища, за да стигне до целта си. Обаче целта, идеята! Виждате ли, това е главното! Ако тук можех да променя нещо! Всичко опира до съзнанието! В него се крие законът, в него се спотайва целта на мирозданието, с тях трябва да се заема. Затова с предпочитание се обръщам към учените, те са тези, които раждат идеите на разума. Ако мога да си взема един такъв философ като вас например, скъпи професоре, ще постигна повече, отколкото ако разруша милион слънчеви системи. Защото тогава ще нанеса вреда на самия разум.