Читать «Из дневника на една мравка» онлайн - страница 9
Курд Ласвиц
Двадесет и второ трофейно слънце
След дълго прекъсване се връщам към дневника си.
Що е любов? Този въпрос не ми даваше мира. Непрекъснато ме занимаваше и аз напразно си блъсках главата. Струваше ми се, че е позор за мравешкия род да не сполучи да опознаем и обясним отклоняващите се от нас странности на първичния човек, и тъй като проблемът за любовта не се отнасяше към въпросите, които изрично бяха поставени на експедицията ни, то мене ме подтикна любознателността — нека да си призная, макар и да изглежда като човешка зараза, — а също и един вид честолюбие да опитам и да реша въпроса на мой риск. Това бе лекомислие! С ужас си спомням дните, които трябваше да прекарам — цяло чудо е, че можах да ги преживея!
Колкото пъти ми се удаваше възможност, ходех на мястото, където бяхме наблюдавали човека и бяхме пленили стихотворението. Почти всеки ден виждах там човека да седи на един пън и да гледа над водата на малкото езеро някъде в далечината, без да мога да открия някакъв предмет, който да ми се струва достоен за вниманието на един човек. Най-сетне — бе през второто трофейно слънце, почти целият мравуняк се намираше на бойното поле, а аз пак седях на старото място над човека, — най-сетне забелязах по човешкия път върху другия бряг на езерото онази женска, но не сама, а в компанията на друга, по-възрастна, както установих по бавната походка. Човекът скочи, но веднага пак седна изплашен и се скри зад плетеницата от листа. Дълго остана да седи така тъжен, подпрял главата си с ръце. Друг път толкова бързо и радостно изтичваше към женската — хората я наричат момиче, — а сега се криеше. Не можех да си го обясня. Той извади плочата си за писане. Приближих се незабелязано и тъй като сега притежавам необходимото умение в превеждането на човешката писменост, успях да прочета какво написа той много бавно и с промеждутъци. То гласеше:
Да, да, но защо? Та той трябваше само да заобиколи езерото. Колко глупави са все пак хората! Реших да си позволя най-крайното средство, за да проникна в същината на това защо. Човекът се готвеше да си тръгне. Настаних се върху него, оставих се да ме носи — към чуждото, неизвестното, вероятно към смъртта! Но исках да зная: Що е любов?
Пътят бе дълъг, пешком навярно щеше да ни е необходим един цял ден. По едно време човекът спря така внезапно, че без малко не паднах. И също така внезапно продължи пътя си. Двете жени приближаваха. Ето че желанието му се бе сбъднало, сега можеше да разговаря с нея както преди. Очаквах, че тя ще изтича насреща му. Ала какво се случи? Тя въобще не го погледна, той мълчаливо вдигна ръка към главата си — аз загубих равновесие и политнах из въздуха. Когато отново се опомних и съзнах какво всъщност се бе случило с мене, те, човекът и двете женски, се бяха отдалечили вече на известно разстояние един от друг и скоро загубих човека от погледа си. Тъй като се намирах, както сега забелязах, в дрехата на момичето. Тук се укривах не зная колко дълго. Едно внезапно силно разтърсване на дрехата ме захвърли на земята. Когато бях в състояние да се огледам наоколо, се оказах в едно човешко жилище. Момичето бе, само, но сега бе облечено с бяла одежда. В стаята бе тъмно, само върху масата, до която седеше момичето, светеше ярък пламък. В уплахата си първо потърсих убежище, но после се сетих за мисията си и смело поех срещу светлината. Пристигнал на масата, се скрих в един намиращ се там букет цветя и сега вече можех точно да наблюдавам момичето. То държеше снимка — хората удивително сръчно имитират всичко, което виждат — в ръката си. С изумление забелязах, че тя изобразява човека, когото днес момичето така хладно бе отминало. А сега — непонятно — то хвана снимката и притисна устните си върху нея, точно както човекът го правеше с онази къдрица. Сега зная, че това е знакът за най-голямото одобрение при хората, но как да се обясни фактът, че момичето направи това с човека, към когото току-що се бе отнесло така зле? При това от очите й се търкаляха капки. Сега тя сама започна да пише. Имах време точно да проуча и нейните редове:
