Читать «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))» онлайн - страница 6

Балканското общество през XIV век е във време на феодална раздробеност. Централизмът като принцип на държавно строителство и обществена организация е в тотална криза, която се развива с ускорен темп и съвпада с възхода на османската държава. Засилваща се османска държава, от една страна, и множество немощни балкански държавни образувания, неспособни нито сами да се защитят, нито да образуват антиосмански общ фронт, от друга — това е главната характеристика на политическата обстановка на Балканите по онова време.

Европа

Тя също е без държавно организираща обединителна сила, способна своевременно и резултатно да реагира на османското нахлуване на Балканите. Европейските владетели не отдават нужното внимание на османския фактор, те съзират този фактор едва след като Османската империя вече е станала суперсила. През XIV–XV век Англия и Франция водят помежду си стогодишна война (1337–1453), редят се битки, победи и поражения, навсякъде цари атмосфера на междуособици, борби за власт и богатства. Подобно е положението и в Германия — като единна държава тя изобщо не съществува, голям брой княжества, графства, баронства, рицарски имения и др. действат независимо едно от друго или едно срещу друго. Испания пък в продължение на няколко века (XI–XVI) е в т.нар. реконквиста — борба срещу арабите на своя територия. Западна Европа не е засегната непосредствено от османските набези и събитията на Балканите слабо я интересуват.

Като организираща обединителна сила на Запада преди и в началото на османския възход действа католическата църква, Папската държава. Тя лансира и благославя идеята за освобождаване на Йерусалим (Божигроб) от „неверниците“ мюсюлмани чрез организирането на кръстоносни походи. В резултат на това възникват редица силни опорни пунктове на католицизма в Източното Средиземноморие: Венеция става средиземноморска колониална империя, включваща към владенията си Егейските острови, градове в Пелопонес, острови по Йонийското крайбрежие и др.; на остров Родос се установява монашеско-рицарският орден на Йоанитите; остров Кипър става католическо кралство; на територията на Константинопол и околностите му около половин век (1204–1261) функционира Латинската империя; в Континентална Гърция и Пелопонес възникват редица малки латински княжества.

Историческата действителност обаче показва, че организаторите на кръстоносното движение тръгват на изток повече за търсене на лесна плячка и приключения, отколкото да освобождават нещо. Освен това между католицизма, представляван от Папството, Венеция, Унгария и др., от една страна, и източното православие, представлявано от Византия, от друга, съществуващата от векове вражда си остава — Папството е против „неверниците“ мюсюлмани, но и против християните „ортодокси“, като мисли за тяхното „латинизиране“. На всичко отгоре католическият Запад много бавно, с голямо закъснение се пренасочва от „Божигроб“ към антиосманско действие. И резултатът е неизбежен — напразно последните византийски императори унизително молят за помощ срещу надвисналата над Константинопол османска опасност, сериозна помощ отникъде не идва, а Византия загива.