Читать «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))» онлайн - страница 8

Същото до голяма степен може да се каже и за Полша. През XII–XIII век тя е разделена на множество самостоятелни феодални области. През XIV век се осъществява обединяване на полските земи в единна държава с крал Казимир II (1333–1370). Тази държава е притисната, от една страна, от татарите, от друга страна — от Тевтонския орден. През 1386 г. тя се обединява с Литва начело с литовската династия на Ягелоните. През 1410 г. обединената държава разгромява тевтонците в битката при Грюнвалд и разширява територията си — Гданск, Прусия, Прибалтика, впоследствие Белорусия и Украйна. През 1443–1444 г. полско-литовският крал Владислав II Ягело се оказва начело на голяма „кръстоносна“ войска във война с османците на балкански терен, но и това не помага — то е по-скоро опит не да се предотврати османското настаняване на Европейския континент, а да се поправи вече стореното.

Пряко засегната от появата на османците е и Венеция. След многократни войни с Хърватия, Унгария и Босна тя овладява Далматинското крайбрежие с неговите многобройни градове и острови, по време на кръстоносните походи създава редица свои бази в Източното Средиземноморие и става силна морска колониална империя. Към военния флот на Венеция през XIV–XV век се числят повече от 25 хиляди моряци, в корабостроенето на страната са ангажирани 6 хиляди работници, нейният търговски оборот надхвърля 10 млн. дуката. И тази сила обаче не може да спре османската експанзия. Венеция е морска сила, а османската държава първоначално развива експанзията си главно по суша. Освен това Венеция е почти в перманентна война с Хърватия и Унгария, а също и Генуа. Друго би било положението, ако силите се обединеха в една антиосманска коалиция (Венеция, Генуа, Хърватия, Унгария, Босна и други) за едновременно действие по суша и по море, и то още преди преминаването на османците на Галиполския полуостров. Такова нещо обаче е непостижимо при съществуващите взаимоотношения между предполагаемите възможни участници в подобна коалиция.

Първите османски завоевания на Балканите

Първите турски набези на Балканския полуостров датират от 30-те — 40-те години на XIV век, а първото османско владение на Балканите е Галиполският полуостров: през 1352 г. османците превземат крепостта Цимпе, а през 1354 г. — Галиполи. Оттук минава османската експанзия към Тракия, по долината на р. Марица на запад, към Стара Загора и Добруджа на север и към Беломорското крайбрежие на югозапад. Падат Одрин, Димотика, Кавала, Гюмюрджина и други крепости в района. Османското нашествие на Балканите поставя под непосредствена угроза Византия, България и владенията на Вълкашин и Углеша в Беломорието и Македония. Феодалните владетели обаче не се оказват в състояние да организират силите си за спиране на нашествениците. Вместо това Византия, раздирана от вътрешни междуособици, напада през 1364 г. българските черноморски градове, а Иван Александър търси сближаване с османците срещу византийския император. Само Вълкашин и Углеша правят опит да съберат войска и да разбият неканения претендент за владетел на Балканите. Решителното сражение, състояло се при с. Черномен през 1371 г., обаче не завършва добре: християнските войски търпят тежко поражение, а двамата им предводители Вълкашин и Углеша загиват.