Читать «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))» онлайн - страница 5

Три са основните фактори, от които се определя успехът на османското нашествие в Европа. Първо, състоянието на османската държава, нейната жизнена сила и настъпателна мощ. Второ, състоянието на Византия и другите средновековни балкански държави, тяхната способност или неспособност да спрат нашественика и да се защитят. Трето, състоянието на Европа, нейната организация или дезорганизация, възможност или невъзможност за отблъскване на неканения източен гост.

Османската държава

Тя възниква в Западна Мала Азия в самия край на XIII век. Нейният основател Осман и неговите наследници обединяват разпръснатите мюсюлмански бейлици там. Те се опират на извиращите от Азия номадски племена. През 1301 г. току-що появилата се на сцената нова държава разгромява една византийска войска — първа заявка за отвоюване на Мала Азия от византийците. През първата половина на XIV век до голяма степен османците постигат това, като достигат до Мраморно море. Още по това време османската държава става сериозна военна заплаха за Византия, Балканите и Европа. Тя вече обединява многобройните мюсюлмански владения (бейлици) в Мала Азия в единен държавен организъм, който разполага със значителен човешки потенциал, а има и свой военен елит от борци за „правата“ вяра — гази. И бързо се превръща в империя с огромна настъпателна мощ, която се устремява от Мала Азия през Балканите към Средна и Западна Европа. Кой да я спре?

Византия и средновековните балкански държави

Трябва да я спрат тези, които са първи на удара. През XIII–XIV век те обаче са в състояние на разпад. Византия изживява тежка вътрешна криза: отслабване на централната власт, нарастване мощта и влиянието на провинциалната поземлена аристокрация, социално и класово напрежение, корумпиран държавен апарат, династични борби и граждански войни. В крайна сметка империята се разпада на части, Мала Азия бързо е загубена, а в Цариград и Източна Тракия водят борба помежду си династиите на Кантакузините и Палеолозите. Скоро от Византия не ще остане нищо друго освен Константинопол. Сръбското кралство, доскоро могъща държава върху цялата средна и южна част на полуострова, в това число Епир, Тесалия и Беломорието, след смъртта на Стефан Душан (1355 г.) се разпада на отделни владения със самостоятелни владетели начело — Вълкашин, Углеша, Йоан Драгаш, Вук Бранкович, Никола Алтоманович, Балшичи, княз Лазар и др. Българската средновековна държава също се дели на части — Търновско царство, Видинско царство, Добруджанско царство. След временния възход при Бан Твърдко I (1353–1391) и средновековна Босна пропада. Средновековната хърватска държава отдавна е станала част от Унгария (по силата на Хърватско-унгарската уния от 1102 г.), там цари атмосфера на феодални междуособици и анархия.

И така в навечерието и в началния етап на османската инвазия на Балканите функционират множество малки и немощни държавни образувания, които взаимно се изтощават в междуособни борби, а териториите им често менят очертанията и владетелите си. При това тия последните влизат в разни съюзи и комбинации едни против други, като търсят подкрепа за своите начинания срещу съседите си в лицето и на новите пришълци, османлиите. В същото това време основната маса от населението, селяните, се намират в зависимост от феодалите, като са обременени с тежки данъци и повинности. При общата анархия и неразбория без сериозна държавно обединителна организация и сила те не могат да станат бариера срещу османското проникване в земите им.