Читать «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))» онлайн - страница 2

Всичко това налага включването на българските събития и проблеми от миналото в съдържанието на книгата, в обем, приблизително толкова, колкото и за събитията и проблемите на другите балкански страни. Това е едно от съществените различия на настоящото издание от предишните.

Второ — за структурата и пропорциите. Досегашните ни издания по история на балканските народи, в това число и преиздадените два тома, прекалено много се занимават с Османската империя, за сметка на самите балкански народи, както и за сметка на другите две империи — Австрийската и Венецианската, векове наред владели немалка част от Балканите. За държавно-политическия статут на балканските народи под Хабсбургите и Венеция, за социално-икономическите и църковно-религиозните отношения там, за социалните движения и борбите на народите от западната част на Балканите и по Адриатика, за Дубровник и пр. в тия издания няма почти нищо, което съвсем не кореспондира с разточителството от фактология, думи и изречения за Османската империя. Читателят няма да е много далеч от истината, ако си помисли, че историята на балканските народи през XV–XVIII век е тъждествена с историята на Османската империя. Настоящата книга прави опит да постигне по-добър баланс в материята чрез намаляване на фактологията за Османската империя (особено когато засяга събития извън Балканите) и даване на повече сведения за „балканската“ дейност на другите две империи, както и за самите балкански народи под тяхна власт.

Има и някои други структурни несъобразности, които се стреми да избегне настоящото издание. В „История на балканските народи XV–XIX век“ в първата част освен Османската империя и Влахия и Молдова никоя друга балканска страна и народ не са удостоени с отделна глава или заглавие. За всички останали има по нещо в други глави (борба срещу османското нашествие, положение под османска власт, освободителни и антифеодални движения), в които отново повече се разказва за Османската империя, отколкото за самите балкански народи. Настоящото издание променя това положение — въвеждат се нови заглавия, групират се еднотипни факти и явления по параграфи, свежда се фактология до необходимия минимум.

Трето — за културната история. Оставам в дълг към читателите си, понеже и настоящото издание не съдържа глави и параграфи по културна история на балканските народи. За съжаление на този етап не съм в състояние да предложа никакви разработки по тази тема. „История на балканските народи XV–XIX век“ съдържа глава само за културата на Балканите през XV–XVII век, нещо, което няма оправдание, при положение че за следващия етап от развитието на балканските народи (XVIII–XX век) подобни глави няма.

Четвърто — за „покорените народи“. Така цялата ни историческа и политическа литература нарича балканските поданици на Османската империя. Понятието „покорени народи“ шества по всички страници на досегашните ни издания за целия османски период от балканската история, в това число и за първото десетилетие на XX век. Инерцията по тази линия е толкова силна, че дори турците през XV–XVII век са обявени за „покорен народ“ (с. 93–107 от „История на балканските народи XV–XIX век“). Пита се, ако и те ще са покорен народ, кои тогава ще са покорителите?