Читать «Спомените на една гейша» онлайн - страница 5

В седем и половина сутринта кварталът още спеше. Пълната тишина се нарушаваше само от тракането на колите, които разнасяха млякото. Ако през нощта беше валял дъжд, по оградите окачваха високи черни гета да съхнат, а под издадения покрив се сушаха таби и яки за кимона.

Тогава бях седемнадесетгодишна, носех моряшки костюмчета и дълги плитки. Обикновено бързах по пътя си със сведена глава. Но винаги, когато минавах покрай „Ханамасуя“, поглеждах крадешком към домакина.

Очевидно му се струвах някак си позната, но той не се замисляше много, а продължаваше работата си — премиташе улицата или преглеждаше внимателно растенията си. Сигурно изобщо не му идваше на ум, че младото момиче със скромни плитки е гейшата Кихару, с която често си бъбреше непринудено по стълбите на административната сграда.

В седми квартал на Западна Гинза, горе-долу зад днешната сграда „Кейкинзоку“, беше издателството на „Народен вестник“. Точно срещу него беше банята Компару-джу. Там работеше един сансуке, който много приличаше на артиста Такада Кокичи.

Доколкото знам, в другите квартали сансуките триеха само гърбовете на клиентите, но в квартала на гейшите те помагаха усърдно при измиването на косите и бръсненето на тила. Много млади гейши отиваха в тази баня само заради красивия сансуке. Приятелката ми Томока ходеше при него всеки втори ден и кожата на главата й се възпали от честото миене.

Вляво от банята беше магазинчето за саке на Нишимура. Освен саке, там се продаваха дървени въглища и дърва за горене. В младостта си госпожа Нишимура беше работила като учибако в големия дом за гейши „Каватасунака“. Наблизо се намираха още четири или пет домове за гейши, а малко по-нататък от дясната страна на улицата се издигаше чудесен ресторант, чийто специалитет беше пържени сардини. Тъй като в миналото собственикът беше работил като репортер за големия всекидневник „Асахи Шимбун“, ресторантът се радваше на голяма популярност сред журналисти, артисти и литератори.

Ресторантът съществува и днес. Доколкото знам, сега го ръководи синът Киген.

Ние живеехме точно срещу магазина за саке на Нишимура. Всяка сутрин отивах пеша до гара Шимбаши, а после с влака до Оханомизу. Оттам вече не беше далече до „Първото езиково училище“ в Хонго Кинсуке. Винаги, когато слизах на гара Оханомизу, срещу мен потичаше пълноводният поток на отиващите на работа. Всяка сутрин виждах едни и същи лица и с времето свикнах да поздравявам някои от минаващите, които срещах на перона, бариерата или пред гарата.

Един от тях беше Ота Сабуро от външното министерство. Той имаше по-голям брат, Ота Иширо, който също работеше във външното министерство, доколкото си спомням, в азиатския департамент.