Читать «Спомените на една гейша» онлайн

Кихару Накамура

Спомените на една гейша

Защо написах тази книга

Ню Йорк, лятната ваканция на 1982 година. Както всяко лято, към края на юли ме посетиха много млади японци, синове, дъщери, племеннички и племенници на приятелите ми. Някои от тях вече трета година идваха при мен само с раниците на гърба си.

Двустайното ми жилище се превърна в нещо като летен лагер, всички спяха един до друг на татамите.

— Струпали сте се като риби тон на сергия — смеех се аз. Но тъй като децата се забавляваха чудесно, и аз бях доволна.

Между младите ми гости беше и Юмико, едно особено красиво момиче. Тя идваше всяка година. Завърши двегодишно съкратено следване и сега работеше.

— Приятелят ми идва в Ню Йорк — обясни ми милата Юмико. — Той е илюстратор. Тъй като му казах, че заминавам за Ню Йорк, а той отива в Европа, разбрахме се на връщане да намине за пет дни.

Така приятелят на Юмико дойде в Ню Йорк. Наистина работеше като илюстратор, но беше още много млад и нямаше почти никакви пари. Много мил младеж. Още не беше намерил хотел, затова го отведох в жилището си, нахраних го и след като взе душ, тръгнахме да търсим свободна стая.

— Няма смисъл да търсим повече. Можеш да нощуваш при мен — предложих аз. Юмико и аз се настанихме в предната стая, а приятелят й Хироши в задната, която всъщност беше моята спалня.

След пет дни в Ню Йорк пристигна по-големият брат на Хироши, който работеше в голямо издателство. За разлика от Хироши той имаше предварително запазена хотелска стая. Фирмата се бе погрижила за това, но незнайно защо бяха избрали най-евтината стая в най-лошия квартал. Отидохме там и ни стана страшно. Веднага тръгнахме да търсим друг подслон, но не намерихме нищо.

Като типичната добра леля от приказките аз си казах, че няма разлика дали в жилището ми ще нощуват двама, или трима души повече, и поканих големия брат на Хироши да се настани в задната стая.

Господин Уемура, братът на Хироши, беше дошъл в Ню Йорк по поръчение на издателството. Трябваше да води разговори с местните писатели и от сутрин до вечер беше навън. Когато се връщаха вечер, Хироши, брат му и Юмико разказваха интересни неща. Ала господин Уемура прояви професионален интерес към историите, които чу от мен.

— Вие разказвате много живописно. Няма ли да напишете нещо? Какво ще кажете? Сигурен съм, че книгата ще има голям успех — извика въодушевено той.

— О, не! — отказах почти уплашено аз. — Мога да се почеша по гърба и главата със собствените си пръсти, но не умея да се чеша с перо за писане…

— Защо да не ми напишете няколко писма, по две-три страници всяко? Нали умеете да пишете писма?

— Да, разбира се, умея да пиша писма, макар че не съм особено добра съчинителка. Никога не се замислям какво пиша — отвърнах аз.

— Добре тогава. Когато имате време и желание, просто ми напишете едно-две писма.

Юмико и Хироши заминаха за Токио преди г-н Уемура, който трябваше да довърши работата си.

Тъй като постоянно бях заета, забравих напълно за обещаните писма.

Една вечер се върнах вкъщи към шест и половина и телефонът иззвъня. Художникът г-н Шиндо изглеждаше много развълнуван. Непременно трябвало да си запазя следващата събота свободна. Останах доста учудена. По-редно беше приятелят ми да ме запита дали имам време, а той едва ли не ми заповяда да си осигуря свободна събота. След това предаде слушалката на жена си.