Читать «Спомените на една гейша» онлайн - страница 4

В Америка признават жената като личност въз основа на постиженията й и не се интересуват дали по-рано е била гейша, или нещо друго. Докога японците ще влачат старите си предразсъдъци? Младите хора в Япония вече проявяват много по-голямо разбиране. Ще бъда много щастлива, ако повече хора, след като прочетат книгата ми, се отърват от дълбоко вкоренените си предразсъдъци спрямо гейшите.

Първа част

Една сутрин в лицензирания квартал

Всяка сутрин домакинът на пансиона за гейши „Ханамасуя“, облечен в подплатен халат на райета, поливаше растенията си, подредени в големи саксии от двете страни на входната алея.

Обикновено „бащите“ на домовете за гейши обичат да си поспиват до късно. Но този излизаше навън точно в седем и половина и аз го виждах всяка сутрин на път за училище. През лятото носеше късо кимоно и ленен панталон или само препаска на слабините, а на раменете му висеше влажна кърпа. В студено време се увиваше в споменатия подплатен халат или в нощно кимоно с дълъг елек отгоре.

От време на време домакинът собственоръчно премиташе улицата с метла от клонки, макар че със сигурност разполагаше с дузини домашни прислужници и учибако. Учибако наричаха камериерките, които помагаха на гейшите да се обличат.

Бонзаите бяха голямата му страст. Ако ранната пролетна утрин беше слънчева и ведра, той гордо подреждаше саксиите покрай оградата и намазваше всяко листенце на дръвчетата с четчица, потопена в отвара от тютюневи листа. Нищо, че някои листенца не бяха по-големи от оризови зърна.

Тогава, в началото на епохата Шова, още нямаше ДДТ. Тютюневата отвара беше обичайното средство за борба с вредителите по бонзаите.

Нашият квартал носеше името Киокачи — лицензиран квартал, което означаваше, че там беше позволено да се откриват чайни и домове за гейши. Лицензирани квартали тогава бяха Ямаширо-чо, Хачикан-чо, Шигараки-джинмичи и Компару-шинмичи — имена, които често се срещат в романите на Изуми Киоко или Нагаи Кафу. Днес това съответства приблизително на кварталите източно и западно от Гинза — комплексите с номера 6, 7 и 8. Тогава те образуваха самостоятелен квартал.

По течението на река Санджикенбори гъмжеше от плаващи ресторанти, наредени гъсто един до друг, които съществуваха още от епохата Едо (1600–1868). Недалече от тях, около театъра на Шимбаши и храма Хонган в Цукиджи, бяха построени просторни ресторанти, в които се организираха големи приеми за стотици гости.

Пътят към училище ме водеше покрай безброй гъсто стълпени домове за гейши, пиаци за рикши, бани и един салон, който беше известен с японските си фризури. Уличките гъмжаха от магазинчета за тоалетни принадлежности, от които гейшите си купуваха украшения за коса, бяла пудра, червило и портмонета. Имаше специализиран магазин за гета — особените чадъри за слънце и дъжд, които носеха гейшите. На ъгъла на Осма улица беше административната сграда, където се помещаваше обединението на собствениците на домове за гейши — така наречения съюз „Гейша“.