Читать «Спомените на една гейша» онлайн - страница 226

Постепенно дойдох на себе си. Боговете ми бяха изпратили безценен дар, но само след десет кратки години ми го бяха отнели. Реших, че трябва да им бъда благодарна за възможността да прекарам десет щастливи години в толкова напреднала възраст.

Радвам се, че не видях мъртвото лице на Андрю. Не искам и да си го представям. Красивите му черти, меката кестенява коса, силното, мускулесто тяло — до смъртта си ще запазя в спомените си младия и красив Андрю.

Наредих на масичката снимките му, за да виждам красивото, усмихнато лице, и организирах самотно бдение над мъртвия. Изгорих най-скъпите благовонни пръчици… Андрю ги харесваше много и не се уморяваше да повтаря как хубаво ухаят.

Късно вечерта семейство Б. и Карл ми се обадиха, за да ми съобщят кога ще бъде погребението. Извиних се, че имам треска, и не отидох. Какво да правя на погребението, как да се държа? Не исках да вярвам в смъртта на Андрю.

Под предлог, че съм настинала, отказах всички уроци и лекции. Не помня колко време съм прекарала вкъщи. Сложих телефона точно пред себе си (явно дълбоко в себе си очаквах Андрю да се обади)… Тъгата ми се увеличаваше с всеки ден. Не можех да стана, не исках да се храня, не исках да се раздвижа.

В тази ситуация можех да изплача мъката си на един-единствен човек — Робърт. В Америка използват израза „да се наплача на рамото на приятел“. Когато отидох при него с празен поглед и не можех дори да се разплача, той ме прибра в дома си, нахрани ме и ме утеши.

— Андрю е мъртъв. — Досега бях мълчала, но пред Робърт се разхълцах неудържимо. Робърт не каза нищо, само милваше гърба ми. Той беше моето спасение. Вместо да говори нищо незначещи утешителни думи, той мълчеше, защото знаеше, че това беше най-доброто за мен.

По-късно научих от Карл, че когато се връщал от представление в една църква на Ню Джърси, Андрю се сблъскал с кола, която изскочила от страничната улица. Катастрофата станала на отбивката за Ню Йорк. Шофьорът бил шестнадесетгодишен негър без книжка, колата била открадната. Момчето тъкмо било отмъкнало колата и бягало, затова карало като лудо.

Тъй като празнувах рождения си ден заедно с Карл, Андрю никога не научи истинската ми възраст. Тази година през април щяхме да отбележим петдесет и третия ми рожден ден. Андрю беше убеден, че съм малко над петдесетте, и това беше щастие за мен. И затова му бях благодарна.

Андрю беше в началото на своя успех. Едва бе навършил тридесет и пет години.

Както знаете, оперните певци, особено баритоните, постигат успехи и слава едва след четиридесетата си година. Кариерата му се развиваше толкова добре. Смъртта му беше трагична загуба не само за мен.

Когато след четири и половина месеца ме оперираха поради счупване на кост, а малко по-късно ми направиха операция от рак в Токио, непрестанно се молех на Андрю да ме закриля. Не изпитвах страх от операциите. Знаех, че ако умра, ще видя отново Андрю, и това ме правеше щастлива.