Читать «Спомените на една гейша» онлайн - страница 225

Явно тези съпруги на бизнесмени нямаха никаква работа, много от тях скучаеха и точно затова се интересуваха особено силно от живота на другите. Какъв отговор очакваха от мен, защо ме разпитваха по този начин за Андрю?

За щастие ние с Андрю живеехме в Ню Йорк. В Япония красивите ни чувства със сигурност щяха да бъдат стъпкани в калта и десетте години нямаше да минат така хармонично.

Както винаги, отпразнувахме Коледа на бала на оперната гилдия, а за Нова година бяхме канени у Карл. На бала на оперната гилдия в хотел „Плаза“ около Андрю се завъртя една ужасна тридесетгодишна американска пианистка, но остана много учудена, когато аз реагирах напълно спокойно. Във всеки случай балът мина чудесно, посрещането на Новата година също беше много весело.

След това трябваше да изнеса няколко лекции в университета на Мериленд. Върнах се в Ню Йорк на дванадесети януари. Когато Андрю ми се обади, тъкмо се занимавах с четирима японски ученици, на които преподавах пеене.

— Обадих се веднага, след като се върнах, и оставих съобщение на секретаря — казах му аз.

— Още съм в Кънектикът, но много искам да вечеряме заедно — отговори Андрю.

Учениците ми бяха дошли отдалеч, освен това трябваше да наваксаме няколко урока. Не исках да ги отпратя, без да сме си свършили работата, затова реших да си довърша урока. Андрю ме разбра веднага.

— Тогава ще отложим вечерята за по-късно. Все пак не сме се виждали две седмици.

Тази вечер една от ученичките ми ме отведе с колата си в италианския ресторант „Контрапунто“ на Шестдесета улица, където щяхме да вечеряме. Андрю ме чакаше.

Извиних се, че съм закъсняла, и изразих учудване, че тази вечер съм излязла толкова късно. Обикновено се срещахме към шест или седем и даже когато вечеряхме в неговия апартамент, гледахме да не закъсняваме. Следващия ден ни чакаше работа, освен това вечерта беше студена и миришеше на сняг… Както винаги, разговаряхме за работата си и за много други неща. Когато ме изпрати до вкъщи, вече минаваше дванадесет.

Както винаги, изчаках колата му да се скрие зад ъгъла, без да подозирам, че никога повече няма да се видим.

Сутринта на 25 януари Андрю загина при автомобилна злополука. Смъртта настъпила моментално.

Когато Карл ми се обади и каза „Андрю е мъртъв“, аз реших, че се шегува, и отговорих само „Аха“… Ала когато Карл със сериозен глас ме помоли да отида веднага в болницата „Рузвелт“, се разтреперих с цялото си тяло.

Не помня как съм взела такси и съм отишла в болницата, помня само, че много бързо се озовах отново вкъщи. Когато пристигнах в болницата, той беше вече мъртъв.

— Не, не! — пищях аз и отказах да го видя за последен път. Да видя със собствените си очи мъртвото тяло на Андрю — нямаше да го понеса. Като повтарях с пресекващ глас „не, не“, избягах навън, качих се в таксито и се прибрах вкъщи.

Не можех да повярвам, че е мъртъв.

Вкъщи се строполих на пода и дълго седях като вкаменена. Треперех и треперех, в главата ми беше празно. Колко ли време съм прекарала така?