Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 9

— Мако! Тате идва! Кой ще му каже?

— Ох, мътните да го вземат! — Макин се втурна към вратата. — Чакай тук.

Джил се помъчи да остане вътре, но болезнено долови как я окайват мъжете от съседната маса. Израженията им толкова ярко й напомниха за вечерта, когато мама умря, че тя изтича навън. Отсреща Макин разговаряше с баща й, положил съчувствено ръка върху рамото му. Стискайки зъби, тате мрачно се взираше в земята и не казваше нито дума.

На ръст Кълин от Кермор надхвърляше шест фута, имаше горда войнишка осанка, яки плещи, руса коса и ледено сини очи. По лявата му буза се спускаше стар белег, който го правеше страховит дори когато се усмихваше. Простичката му ленена риза беше покрита с прах и мръсотия от дългия път, както и бригите — торбестите вълнени панталони, носени от всички деверийски мъже. На широкия кожен колан висеше неговият единствен разкош — и позор — сребърният кинжал в протрита и изподраскана ножница. Върху сребърната топка на ефеса блестяха три малки издутини, сякаш предупреждаваха хората да се пазят от техния собственик. Когато Макин замълча, Кълин положи ръка върху меча си. Макин хвана поводите на коня и двамата тръгнаха към кръчмата.

Джил изтича срещу Кълин и се хвърли в прегръдките му. Той я стисна здраво. Миришеше на пот и коне — познатият, успокояващ мирис на нейния татко.

— Бедното ми девойче! — каза Кълин. — Гръм да ме удари, непрокопсан баща ти се е паднал!

Задавена от ридания, Джил не успя да проговори. Кълин влезе в кръчмата и без да я изпуска, седна до масата край вратата. Мъжете в дъното оставиха халбите и го загледаха с хладен укор в очите.

— Знаеш ли, тате? — подсмръкна Джил. — Последното, което изрече мама, беше твоето име.

Кълин отметна глава и от гърлото му се изтръгна протяжен, глух вой на непоносима скръб. Макин, който се навърташе наоколо, плахо го потупа по рамото.

— Хайде, стига, момко — промърмори той. — Хайде, стига.

Кълин продължаваше да вие, от гърлото му изригваха стенание подир стенание, докато Макин безпомощно го тупаше по рамото и повтаряше „хайде, стига“. Другите мъже пристъпиха към тях и Джил с ненавист забеляза тънките им усмивчици, сякаш се надсмиваха на тате за тази скръб. Изведнъж Кълин осъзна тяхното присъствие. Той лекичко смъкна Джил от скута си и докато се изправяше, мечът изникна в ръката му като пренесен от деомера.

— И защо да не я оплаквам? Тя бе благопристойна като самата кралица, независимо какво си мислите вие, крастави псета. Смее ли някой от това смрадливо село да ми възрази в лицето?

Мъжете се отдръпнаха предпазливо, стъпка по стъпка.

— Недостойни сте даже да пролея кръвта ви върху нейния гроб. Признайте го.

— Така си е — промърмориха мъжете.

Кълин пристъпи напред и острието на меча проблясна в слънчевите лъчи, долитащи откъм вратата.

— Добре. Махайте се, отрепки… връщайте се да пиете.

Вместо това мъжете се струпаха около вратата, бързайки час по-скоро да се изнижат от кръчмата. Кълин прибра меча с шумен плясък на метал върху кожа. Макин избърса потта от челото си.