Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 10

— Е, Мако, ти и цялото село можете да мислите за мен каквото си щете, но моята Сериан заслужаваше нещо по-добро от безчестен никаквец като мен.

— Ами… таквоз… — избъбри Макин.

— А сега само ти ми оставаш от нея — обърна се Кълин към Джил. — Незнайни пътища ни чакат, миличко, но ще се справим.

— Какво? Ще ме вземеш ли, тате?

— Да пукна, ако не го сторя. И то още днес.

— Чакай сега — намеси се Макин. — Не е ли по-добре да го обмислиш на свежа глава? В момента не си на себе си и…

— Кълна се в ледовете на всеки пъкъл! — Кълин се завъртя с ръка върху меча. — На себе си съм точно колкото трябва!

— Ами, добре тогава. — Макин отстъпи назад. — Нищо не съм рекъл.

— Събери си дрехите, Джил. Ще отидем на гроба на майка ти и после тръгваме. Не искам повече да видя това смрадливо село.

Щастлива и ужасена едновременно, Джил изтича към стаята си и нахвърля в едно одеяло малкото вещи, които притежаваше. Чу как Макин се мъчи да каже нещо, а Кълин го прекъсва със свирепо ръмжене. Поколеба се, после тихичко повика Дивите. Сивото джудже изплува от въздуха и бавно се спусна към посипания със слама под.

— Тате ме отвежда. Искаш ли да дойдеш? Ако искаш, ще трябва да ни последваш или да яхнеш коня му.

Когато джуджето изчезна, Джил се запита дали някога ще го види отново.

— Джил! — изрева Кълин. — Престани да си бъбриш и идвай тук!

Джил грабна вързопа и изтича пред кръчмата. Кълин закачи нещата й при своя багаж зад седлото, после я вдигна върху тях. Когато и той яхна коня, Джил го прегърна през кръста и притисна лице към широкия му гръб. Цялата му риза беше нашарена с мътни ръждиви кръгчета, останали от потенето под желязната ризница. Всичките му ризи бяха такива.

— Е — каза Макин, — сбогом, Джил.

— Сбогом. — Изведнъж й се доплака. — И благодаря, че беше толкова добър към мен.

С навлажнени очи Макин размаха ръка. Като внимаваше да не падне, Джил се извърна и също му помаха.

Под долния край на селото растяха свещените дъбове, посветени на Бел — бог на слънцето и крал на всички богове. Между тях погребваха покойниците от селото. Макар гробът на Сериан да не бе отбелязан с камък както гробовете на по-заможните хора, Джил знаеше, че никога не ще забрави къде е. Щом отведе баща си до него, Кълин зарида и се просна отгоре с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне любимата си през дебелия слой земя. Джил стоеше разтреперана отстрани, докато най-сетне той млъкна и се надигна.

— Бях донесъл на майка ти подарък от това пътуване — каза Кълин. — И се кълна в боговете, че ще си го получи.

Той извади сребърния кинжал и изряза малък чим, после издълба земята отдолу. Измъкна от пазвата си гривна и я показа на Джил — тънка бронзова ивичка, усукана като въже. Сложи накита в дупката, утъпка пръстта и върна чима на място.

— Сбогом, моя любов — прошепна той. — Колкото и да скитах, никога не съм обичал друга освен теб и се моля на боговете да си ми вярвала, когато ти го казвах. — Изправи се и избърса кинжала в крачола на бригите си. — Повече никога няма да я оплаквам, Джил, но помни колко обичах майка ти.