Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 6

Селото се намираше в северните покрайнини на Деверийското кралство — най-голямото кралство в цял Анун, поне така бе чувала Джил. Знаеше, че на юг е великолепният град Дън Девери, където върховният крал живее в огромния си палат. Колкото до Бобир, където бе прекарала целия си живот, селцето имаше петдесетина кръгли къщурки от груби кремъчни плочи, процепите между които бяха замазани с глина, за да не прониква вятърът. Изградени в подножието на един стръмен кергонейски хълм, те се лепяха към тесни, криволичещи улички, тъй че цялото село приличаше на шепа камъни, пръснати сред редките борове. В тесните долини упорити селяни извоюваха орна земя от скалистата местност, а с камъните изграждаха стени около нивите си.

На около миля от селото беше дънът, или с други думи казано крепостта, на лорд Мелин, комуто плащаха данъци. Открай време Джил бе чувала, че Уирдът повелява на всекиго да върши каквото наредят благородниците, защото самите богове са ги дарили с благородство. За простодушните й представи този дън наистина изглеждаше твърде внушителен, та навярно наистина криеше и някаква божествена сила. Издигаше се на най-високия хълм, обкръжен от дълбок изкоп и назъбена каменна стена. В средата му имаше кръгла кула от каменни плочи, наречена брох, която хвърляше сянка над другите крепостни сгради. От най-високото място в селото се виждаше целия дън със синьото знаме на лорд Мелин, развяно върху броха.

Много по-рядко й се случваше да види самия лорд Мелин, който само от време на време отскачаше до селото — обикновено за да осъди някой нарушител на закона. Когато през един особено горещ и задушен ден лордът влезе в кръчмата да изпие халба пиво, това бе незапомнено събитие. Макар че имаше рядка прошарена коса, червендалесто лице и солидно шкембе, той беше впечатляващ мъж с гордо вирната глава и твърди стъпки на истински боец. Придружаваха го двама младежи от неговата войска, защото един благороден лорд никога не се движи сам. Джил приглади с пръсти чорлавата си коса и направи реверанс. Макин дотърча с куп халби; остави ги и се поклони пред лорда.

— Проклета жега — изруга лорд Мелин.

— Така е, милорд — смотолеви Макин.

Лорд Мелин хвърли поглед към Джил.

— Хубаво детенце. Внучка ли ти е?

— Не, милорд, щерка е на жената, която работеше тук.

— Тя умря от треска — намеси се единият от рицарите. — Нямаше късмет, горката.

— А кой е бащата? — запита лорд Мелин. — Или не се знае?