Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 5

— Как е тя?

Жрицата го погледна, после се втренчи в Джил.

— Няма какво да си мълчите — избухна Джил. — Знам, че ще умре.

— Тъй ли, девойче? — Жрицата се обърна към Макин. — Има ли баща това дете?

— Донякъде. Той е от сребърните кинжали, нали разбирате, та наминава от време на време и помага с каквото може. Обаче доста отдавна не се е мяркал.

Жрицата раздразнено въздъхна през зъби.

— Няма да оставя детето гладно — продължи Макин. — Джил вече върши сума ти работа в заведението, пък и, бога ми, просто не бих я изхвърлил да пукне на улицата.

— Добре тогава. — Жрицата протегна ръка към Джил. — На колко години си?

— На седем, Ваша святост.

— Е, доста си млада още, но ще трябва да бъдеш храбра като истински воин. Баща ти е воин, нали?

— Да. Той е велик боец.

— Значи ще трябва да си храбра, както би искал той. Ела да се сбогуваш с майка си; после излез с Макин.

Когато Джил пристъпи до леглото, мама беше в съзнание, но очите й бяха зачервени, подпухнали и мътни, като че ли не виждаше дъщеря си.

— Джил? — задъха се мама. — Да слушаш Мако.

— Ще го слушам. Обещавам.

Мама извърна глава и се втренчи в стената.

— Кълин — прошепна тя.

Тате се казваше Кълин. Джил ужасно искаше той да е тук, никога през живота си не бе изпитвала по-силно желание. Макин я вдигна на ръце заедно с куклата и я изнесе навън. Докато вратата се затваряше, Джил успя да се извърти и да зърне как жрицата коленичи за нова молитва.

Тъй като никой не иска да посещава кръчма с болник в задната стаичка, голямата полукръгла зала беше празна и дървените маси пустееха под мътните лъчи на огнището. Макин остави Джил край огъня, после отиде да й донесе нещо за хапване. Зад гърба й се издигаше купчина бъчви за пиво, обгърнати в удивително плътна сянка. Изведнъж Джил изпита твърда увереност, че зад тях се крие Смъртта. Застави се да завърти глава и да погледне натам, защото тате винаги казваше, че истинският боец трябва да гледа Смъртта в очите. Но не видя нищо. Макин й донесе поднос с малко хляб, мед и дървена чаша с мляко. Когато Джил се опита да хапне, храната в устата й беше суха и кисела. Макин с въздишка потри плешивото си теме.

— Ами такова… — рече той. — Може татко ти скоро да намине насам.

— Дано.

Макин отпи солидна глътка от калаената си халба.

— Куклата не иска ли да пийне мляко? — запита той.

— Не. Тя е парцалена.

Тогава чуха как жрицата подхваща протяжна, унила песен — жалба за душата на покойницата. Джил се опита да бъде храбра, после захлупи глава върху масата и зарида.

Погребаха мама в свещената дъбова горичка зад селото. Цяла седмица Джил ходеше всяка сутрин да плаче на гроба, докато най-сетне Макин й каза, че да посещаваш гроб е като да наливаш масло в огъня — тъй скръбта никога не свършва. Понеже мама й бе заръчала да го слуша, Джил престана да ходи там. Когато работата в кръчмата отново потръгна, тя бе прекалено заета, за да мисли за мама — освен нощем, разбира се. Местните хора идваха тук да разменят последните клюки, в пазарните дни се отбиваха селяни, а от време на време дори търговци и пътуващи занаятчии плащаха, за да преспят на пода, тъй като в селото нямаше истински хан. Джил миеше халбите, тичаше по дребни поръчки и помагаше да разнасят пивото, когато кръчмата се препълнеше. Случеше ли се да намине чужденец, Джил винаги питаше дали не е чувал за баща й — сребърния кинжал Кълин от Кермор. Никой не знаеше нищо за него.