Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 261

Ловиан искаше да му вярва. Може би след време щеше да приеме думите му, но не и сега.

— Майко, моля те! И без това се посрамих достатъчно, като признах открито вината си.

— Не се съмнявам, че ваше превъзходителство вижда нещата точно така. Надявам се в бъдеще да открие и по-благоприятни възможности.

— Сигурно искаш да отменя изгнанието.

— Нима ваше превъзходителство се съмнява в това?

Рийс отметна глава и закрачи напред-назад. Ловиан се запита дали да не постави завръщането на Родри като непременно условие за уреждане на нещата с Донила, но твърде добре познаваше Рийс. От наранена гордост той щеше да отхвърли сделката и така Донила щеше да пострада по вина на съпруга си.

— Бих искала да ви напусна утре сутрин — каза Ловиан. — Ако смятате Донила да пътува с мен, трябва да изпиете горчивата чаша и да я пропъдите. И бездруго всяка отсрочка само засилва страданията ви.

— Благодаря. — Рийс се обърна към нея с искрено облекчение. — Боях се, че…

Той не намери сили да довърши. Ловиан остави мълчанието да натежи, докато накрая Рийс наведе глава, посрамен от нейното великодушие.

— Майко, моля те. Няма ли да приемеш извинението ми?

— Майка ли? Никога повече не ме наричай така.

Рийс трепна като ударен. Тя помълча, колкото да го остави да усети болката.

— Или поне докато Родри не се завърне.

Рийс понечи да каже нещо, после се завъртя и излезе, като затръшна вратата тъй яростно, че сребърните украшения над камината зазвънтяха. Ловиан си позволи да се усмихне.

— Аз съм съпруга и дъщеря на боец. А войната едва започва, ваше превъзходителство.

Слънцето клонеше към залез, когато Родри наближи голямата каменна плоча, отбелязваща границата между гуербретствата Аберуин и Абернауд. Той спря коня и се загледа в двете изсечени изображения — дракон от западната страна и грифон от източната — после измина последните крачки. Сега поне беше в относителна безопасност. Хората на Рийс не биха рискували да го преследват в чужди владения; подобна намеса в съдебната власт на един гуербрет означаваше открита война.

Вечерният вятър откъм морето се засили. Той потръпна и се загърна по-плътно в простия син плащ. Стомахът му къркореше; не бе хапвал нищо от снощната злополучна вечеря насам. След още няколко мили стигна до голямо село, където откри кръчмата „Сивия козел“ — кръгла сграда с тръстиков покрив и конюшня в задния двор. Докато слизаше от коня, насреща му излезе кръчмарят, едър мъжага, около който се носеше мирис на чесън. Той лукаво огледа Родри, като не пропусна да забележи емблемите на ризата и протрития отстрани колан, където би трябвало да виси меч.

— Бас държа, че си имал неприятности с капитана.

— Теб какво те засяга?

— Нищо. А онуй на пояса ти не е ли сребърен кинжал? Кой те вкара в занаята?

— Кълин от Кермор.

— Охо! — Кръчмарят се ухили широко, разкривайки пожълтели остатъци от зъби. — Тогава влизай и добре си дошъл. Можеш да си изкарваш залъка с работа при мен, докато решиш какво ще правиш тепърва. Слушай, момко, биха ли те? Ако трябва, жена ми ще ти сложи компреси.

— Не, но благодаря все пак.