Читать «Магия за кинжал» онлайн - страница 259

Към пладне Родри се озърна от един невисок хълм и забеляза в далечината над пътя облаче прах. Едва ли беше обикновен странник, защото се движеше прекалено бързо. Той пришпори коня си по надолнището, после свърна към един черен път между житните ниви. Озадачени селяни подвикваха подир него, докато лъкатушеше насам-натам и пресичаше ливадите, без сам да знае накъде се е отправил. При всеки поглед назад забелязваше прашния облак. Оставяше ясна следа; собственият му кон вдигаше прах, а селяните без съмнение казваха на гуербретските хора кого са видели преди малко. Редувайки галопа с тръс, той продължи напред, докато най-после зърна в далечината истинска, просторна гора. С ново пришпорване изстиска последните сили от уморения кон и се понесе към укритието.

Когато наближи, видя, че гората е стара и под огромните дъбове се тъмнее гъсталак от шубраци и папрати. Скочи от седлото и поведе изтощения кон през гъсталака. Така измина около миля, преди да чуе зад гърба си далечни крясъци. Остави изплашения кон сред високите храсти в една долчинка и продължи между дърветата. Движеше се безшумно като елен и за пръв път в живота си бе благодарен, че в жилите му тече елфическа кръв. След няколко минути чу гласове зад гърба си и застина неподвижно между две ниски дръвчета.

— Конят трябва да е негов.

— Остави го засега. Не може да е избягал далече.

Гласовете изглеждаха смътно познати — без съмнение хора на Рийс. Чу ги как шумно газят през храстите и се разпръскват в редица — ако се съдеше по звънтенето на оръжия и шпори, трябва да бяха поне четирима. Изведнъж му стана противно да бяга като подгонен заек; реши, че ще е по-добре да застане на пътя им и всичко да свърши веднъж завинаги. Понечи да излезе от скривалището… и се препъна.

Или по-скоро нещо го препъна. Сигурен бе в това, защото падна ненадейно. Още преди да докосне земята, усети как безброй дребни ръчички го сграбчват и го притискат надолу. От страх не успя да извика, не можеше дори да мисли, докато върху него се сипеше порой от съчки и лански листа. Враговете се приближаваха шумно и тромаво през гората.

Както лежеше неподвижно, Родри чу още някакъв звук далече надясно — звук, който поразително напомняше бягство през храстите. С викове и ругатни хората на гуербрета хукнаха подир шума. Малка ръчичка потупа Родри по бузата и му се стори, че отнейде долетя тъничък, едва доловим смях. Чуваше как измамното преследване се отдалечава, лъкатуши насам-натам, как звуците постепенно заглъхват и преследвачите обикалят в кръг, все по-далече и по-далече. Накрая настана тишина. Стотици невидими ръце разхвърляха купчината листа, после някой го дръпна за ръката.

— Да стана ли искаш?

Дърпането се повтори. Родри стана на крака и се огледа. Макар че въздухът бе съвършено неподвижен, тук-там потрепваха листа и вейки.

— Вие трябва да сте Дивите. Е, в името на боговете, благодаря ви от все сърце.