Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 246

Всичко беше толкова ясно, че нямаше кой да не ме е разбрал. Преди да потеглим, подбрах един мъж, който трябваше да пази асакерските пушки и пленниците.

Тоя потаен гъши марш към вражеския бивак явно се струваше на хората по-пленителен, отколкото едно нападение. Те полагаха максимални усилия да следват указанията ми и трябва да кажа, че доста трябваше да напрегна слух, за да чуя скърцането на пясъка под нозете им. Може би на петдесет крачки преди бивака аз легнах и започнах да пълзя. Когато погледнах назад, Бен Нил също лежеше на земята и следващите сигурно на свой ред го бяха сторили. Придържах се плътно наляво към скалната стена. Беше истинска радост колко тихо и безшумно се движеха в мрака след мен асакерите. Подминахме кладенеца и сега се налагаше да бъдем двойно по-предпазливи, защото от дясната ни страна лежаха най-близките спящи. Най-сетне се добрах до мястото, където се намираха кремъклийките. Вземах ги една след друга и ги подавах на Бен Нил, който ги предаваше нататък. Когато бях дал и последната, му прошепнах:

— Сега обратно. Предай го назад! Аз ще ви последвам по-късно.

— Защо няма да дойдеш с нас, ефенди? Къде се каниш да идеш?

— При онбашията, за да му кажа как да действа.

— Посред враговете? Ефенди, това е извънредно опасно. Бива ли да дойда с теб?

— Не. Нямам нужда от теб. Твоето придружителство само ще увеличи опасността. По-добре се погрижи другите да не извършат някоя глупост!

Доблестният младеж се безпокоеше за мен. Той предаде заповедта ми нататък. Колоната направи кръгом и се задвижи обратно с плячкосаните оръжия. На мен и през ум не ми минаваше да поема пътя си посред бивака, напротив, пропълзях едно малко разстояние назад и се насочих към другата страна на вади. Стената на долината там също се състоеше от стръмни скали и аз установих, както бях предположил, че ловците на роби не бивакуваха досами стръмния скат, а между тях и скалите имаше свободно пространство, от което можех без опасност да се възползвам. Когато оставих бивака зад гърба си, продължих нататък, за да се срещна с онбашията Мустафа. И тук трябваше да измина приблизително петстотин крачки. След като имах четири пети от тоя път зад себе си, дадох споменатия сигнал, за да разбере старият капрал за приближаването ми и да не ме сметне за враг и да вдигне шумотевица. Мустафа веднага се бе ориентирал в нещата, защото ме пресрещна след късо разстояние.

— Ти ли си, ефенди? — прошепна. — Хубаво че даде сигнала, иначе щяхме да те посрещнем враждебно. Как стоят нещата? Можем ли да пристъпим към нападението?

Дадох указанията си на ветерана. После поведох него и хората му толкова далеч напред, че до бивака оставаха най-много сто крачки. Там те трябваше да го обкръжат в една редица до половината, като десният флангови застана плътно до скалите, а останалите образуваха четвърт кръг, достигайки вляво отсреща. По същия начин исках да разставя от другата страна хората на мюлазима, така че най-външният му човек да влезе в досег с този на онбашията. Ето как асакерите щяха да образуват един полукръг, обхващащ бивака. Неговият диаметър беше неизкатеримата скала, в чието подножие се намираше кладенецът. Така никой от ловците на роби нямаше да може да ни се изплъзне и аз дадох заповед да се стреля по всеки, който направи опит за бягство.