Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 243

— Искаш да кажеш, да го накараме да се закълне, че ще съхрани тайната?

— Това не е достатъчно. Дори да сдържи клетвата си, той от време на време ще се ползва сам от кладенеца, което не бива да се случва. Да не говорим пък че може да бъде забелязан и тайната ни да попадне в още по-голяма опасност. Клетвата е ключалка за устата, ама не безусловно надеждна ключалка. Човек може да има пълна сигурност само когато устата е занемяла завинаги.

— Ама тоя Бен Менелик е наш гост! Той пи с нас вода и яде от фурмите ти!

— Но не от моята ръка. Дарът за добре дошъл ме обвързва само с оня, на когото лично съм го дал. Каквото е свършил друг, не може да ме задължи. Имам ли право, или не?

— Аз съм на същото мнение. Хлапакът трябва да замлъкне. Със сигурност обаче замлъква само един мъртвец, така че той трябва да умре.

— Очаквах да го чуя и те доведох тук, за да говоря с теб по тоя въпрос. Ние трябва сами да я свършим тая работа. Сред нашите мъже има неколцина, които бяха взели хлапака под закрила, защото е добил „добре дошъл“, ако и не непосредствено от мен.

— Това е умно и аз съм готов да действам. Нали не се каниш да чакаш, докато господарят дойде?

— Не, защото той ще се разгневи на едно такова забавяне. Който действа бързо, действа правилно.

— Тогава кажи как да подхванем уйдурмата! Няма да ни е лесно да накараме монасира да занемее. И какво ще каже кметът, като узнае, че придружителят му е бил убит!

— Убит? За да събудим у него тая мисъл, трябва съвсем наопаки да подхванем нещата. Не бива да убиваме с нож хлапака. Той ще бъде ухапан от асалех, най-отровната змия на пустинята.

— И откъде ще се вземе тя?

— Спомни си сахм ес самм, която ми подари шейкът на такалех! Човекът, на когото кожата бъде дори най-леко одраскана от върха на тая стрела, е неминуемо изгубен. Тъй като ти си по-млад и по-чевръст от мен, сетне ще ти дам стрелата. Ще се промъкнеш до хлапака и ще го прободеш с върха в ръката.

— Бен Менелик ще се събуди и разкрещи!

— Няма, защото нали е необходимо само леко да го драснеш. Той ще си помисли, че го е ухапала някоя пясъчна бълха. След късо време тялото му ще подпухне, съзнанието ще го напусне и когато на заранта Садък ел Баия се събуди и види спътника си да лежи мъртъв, по всички признаци ще повярва, че го е ухапала отровна змия. По този начин върху нас няма да падне никакво подозрение и Бащата на ужаса ще е радостен, че змията не е отишла при него.

— Да, така става. Идеята е отлична. За отровната стрела не се сетих. Иди я вземи! Веднага ще изпълня заръката ти.

— Промъкни се тогава обратно и си легни! Аз тръгвам и скоро ще бъда пак при теб.

Те се надигнаха, за да напуснат мястото. Това не биваше да позволя. Допуснех ли Бен Касаве да отиде до седлото си, той влизаше в притежание на отровната стрела — оръжие, което в ръкопашния бой можеше да стане извънредно опасно за нас.

19. Победа без бой

Лежах така, че двамата трябваше да минат покрай мен. Бен Касаве тръгна напред. Исках да го пропусна, за да го достигна изотзад и после веднага да ми е и грозника под ръка, ала неговите очи бяха оправени към земята. Той спря сепнато още на втората крачка.