Читать «Шамах» онлайн - страница 24

Наведе глава да блъсне Епщайн. Онзи бързо отстъпи встрани и извика:

— Остави ме на мира! Аз не съм никое от тези зверове чудовища! Исках само да предупредя, а не да нападам коварно! Да заръчам ли някой надежден магаретар за планираната езда?

— Да — дадох съгласието си аз. — Но по възможност някой, който не яде християни.

— Такъв, има само един и аз ще накарам да го повикат. Съжалявам, че точно днес е ден на омраза, и че на дамата не са позволили дори външността на джамията да огледа.

Той се отдалечи, за да прати човек за магаретаря. Хаммахрът скоро се появи. Изглеждаше навъсен, но беше добродушен и услужлив човек. Коне изобщо не притежаваше, магарета в наличност нямаше — заради празника бяха поръчани още преди дни. Но имаше три мулета, които можеше да ни доведе. Беше достатъчно честен да ни каже, че не са предназначени за езда, а за теглене на каруци и че едното от тях е много вироглаво. Но ние бяхме радостни, че и тези мили животни все още ги има, направихме пазарлъка с мъжа и му наредихме да иде да ги доведе без бавене.

Когато ориенталецът и особено хаммахрът обещае да се яви без забавяне, то има предвид, че ще дойде до час-два. Но този беше прилежен. Пристигна само след половин час и щял да дойде дори още по-рано, ако не бил сметнал, че преди туй трябва малко да почисти своите мулета. Няма да ги описвам, а само ще призная, че при техния вид ме обзе немалък страх. Бяха само кожа и кости, може би месеци наред не бяха нито мити, нито стригани, а онова, което трябваше да приемем за седло и сбруя, бяха само някакви набързо насъбрани неща, които едно с едно не си пасваха. Особено дамското седло беше резултат на толкова дързък и творчески замисъл, че незабавно тикнах в ръката на хаммахра за това свободно артистично изобретение един предварителен бакшиш — постъпка, за която той ме увери в своята вечна вярност и преданост.

Самопонятно ние веднага накарахме да нахранят клетите животни. Те нагъваха всичко годно за ядене, което се намираше в къщата на Епщайн, но и след това все още не бяха сити. Най-красивото у тях бяха техните имена. Моето се казваше Гюверджина, което означава Гълъбица. Аз естествено си бях избрал онова, което ми бе охарактеризирано като най-опърничаво. И то оправда репутацията си. Щеше да ни достави радост и в лошия, и после в добрия смисъл. Когато платихме и се качихме, за да потеглим, установи се, че Гюверджина не иска да участва в излета. Не можеше да я мръднеш от мястото. Употребих цялото си ездово изкуство, хаммахрът също направи опит, даже прислугата на Епщайн се потруди, ала напусто. Те впрочем познаваха добичето и увериха, че то по-скоро ще се остави да бъде пребито до смърт, отколкото да направи и две крачки от мястото си. Какво да правя? Да трамбовам пеш като хаммахра? Не? Качих се отново и му заповядах да води Гюверджина. Тогава тя тръгна. Надявах се вън, когато оставим града зад себе си и се намерим в открито поле, да я вразумя. И това наистина ми се удаде, но не напълно. Добрите думи и милувките не помагаха нищо, ударите — още по-малко. Сега опитах с палец, който забучих странично в първите гръбначни прешлени на Гълъбицата. Тя се стрелна напред и известно време се подчиняваше, ама не твърде дълго. После бях принуден отново да употребя средството. Така се измъчвах с твърдоглавото животно през целия път, водещ в продължение на половин час между градини към Дъба, за който твърдяха, че бил от времето на първия патриарх. Беше преувеличение. Той принадлежеше към вида Quercus ilex pseide-coccifera, долу имаше обиколка десетина метра и на четири места височина се делеше на няколко огромни клона, които в по-голямата си част бяха вече изсъхнали. Дървото, почитано още през шестнадесето столетие, при всички случаи притежаваше значителна възраст и сигурно нямаше да живее толкова дълго, колкото бе живяло досега. То принадлежеше на руснаците, които бяха построили тук евангелска странноприемница и една наблюдателна кула, от чиято височина се виждаше чак до Мъртво море. Ключът към кулата можеше да се вземе от евангелския дом. Услугата струваше дреболия. Пратих Тхар да го донесе. Когато после го предаде, носеше някаква връв.