Читать «Шамах» онлайн - страница 19

Карл Май

Тук пътят се разделя. Наляво води към Витлеем, а направо — към Хеброн. Ние продължихме в досегашната посока и след три четвърти час стигнахме до трите Соломонови езера, създадени далеч преди християнско време, за да снабдяват Йерусалим с вода. Колкото и необикновени да са в исторически и строителен аспект тези изкуствени езера и намиращата се в близост малка крепост, към нашия разказ те нямат отношение и засега ще минем край тях транзит. По-важна за мен е широката Вади ел’Арруб, където на половината път между Йерусалим и Хеброн е построено едно „Кафе“, та хора и животни да намерят място за отдих. Нека човек тук не си представя някое европейско кафене, а една тясна, висока каменна зидария. В нея един мръсен тип вари в мръсно гърне с мръсна вода мръсна мътилка, която нарича кафе и я продава на минаващите европейци на безбожни цени. Но безбожието му не се състоеше в искането на тези цени, о, не, той беше твърде хитър. Така можеше следствие на оплаквания да му бъде отнето разрешението да прави кафе. Той подхващаше нещата по-умно. На местните жители го предлагаше на възможно най-ниски цени, а на чужденците казваше неизменно: „Ще взема, колкото ми дадеш!“ И с никаква молба или упрек не можеше да бъде отклонен от неговото си. И понеже минаващият оттук европеец е в повечето случаи състоятелен, а кафеджията създаваше впечатление за крайно нуждаещ, плащаните цени си бяха живо изнудвачество. Случваше се за един малък филджан кафе със съдържание два-три напръстника да държи ръката си толкова дълго протегната, докато получи по немски пари една марка че и повече, когато пет пфенига биха били напълно достатъчни. Аз също проявявах винаги щедрост към него, но последния път видях, че ми се присмива зад гърба, и днес щеше да се кае за това.

Когато стигнахме „кафето“, спряхме и слязохме. Той побърза да излезе и попита за нашите „заповеди“, като смирено се поклони. Мустафа Буетани „заповяда“ пет чаши кафе, после още веднъж пет и след това за трети път пак пет. Значи петнайсет чаши! Това се хареса. Мъжът се разсипваше от раболепие, но знаеше, че Мустафа Буетани, който често пътуваше по търговски работи до Хеброн и се отбиваше тук, не беше чужденец. Него следователно не можеше да третира като европеец. Но когато се наканихме да се качим в колата, аз извадих портфейла. Лицето му мигом просия. Попитах колко струват петнайсет чаши.

— Дай, колкото искаш! — каза той.

— Ще дам само колкото ти поискаш! — заявих аз.

Но и това не помогна. Той не постави цена. А когато го заплаших, че изобщо няма да платя, ако не поиска нищо, отговори просто:

— Тогава ти го подарявам!

Това беше номерът, който винаги минаваше. Той приемаше, че никой европеец няма да допусне такъв „дар“. Аз се престорих на победен и му дадох един франк, франкът е най-предпочитаната сребърна монета в Палестина. Той го погледна, върна ми го и каза:

— Подарявам ти го!

Взех парите и му дадох в замяна първо два, после три франка. Той и тях ми върна с думите:

— Подарявам ти ги!