Читать «Шамах» онлайн - страница 17

Мюсюлманите наричат Авраам Халил ер Раман, Приятел на милосърдието, откъдето Хеброн е получил сегашното си арабско име Ел Халил.

Хеброн следователно е във висша степен достопочтен, но за съжаление не е настроен приятелски срещу чужденци и особено спрямо християни. Населението му е най-фанатичното в цялата страна, приблизително девет хиляди мохамедани и петстотин евреи. Те не се свенят, наистина, да прибират парите на християнина, но иначе гледат на него като на презрян, нечист враг, чието докосване ги омърсява. Един тръгнал по сокаците на Хеброн християнин ще направи най-добре, ако се старае, колкото може по-малко да привлича вниманието на „истинските правоверни“. В противен случай лесно може да се стигне най-малкото хлапаците да хукнат подире му, за да го обсипят с ругателства и замерят с каквото им падне. Това враждебно отношение се изразява може би най-ярко с факта, че в Хеброн няма странноприемница за християни, макар градът да е свързан с Йерусалим с много удобно шосе за коли. Сега нещата би трябвало да са по-развити. Аз бях там за последен път през 1900 година.

Ако въпреки това градът с приятелското име и неприятелското население бива често посещаван от европейци, то го дължи единствено на християнското почитание към патриарсите и особено към Авраам. Когато Сара умира, Авраам купува от Ефрон Хетеянина двойната пещера Махпелах и я превръща в гробница. Казват, че там били погребани и шестимата — Авраам, Исаак и Яков, Сара, Ревека и Лия. Построената на това място от света Елена, други казват от император Юстиниян, църква е била превърната от мюсюлманите в джамия, която от християни за съжаление не може да бъде посещавана. Те могат най-много да разгледат светилището отвън. За да може да влезе, човек трябва да е висока, княжеска особа или да притежава специален ферман от султана. Наблизо, в Дер ел Арба’ин, се намира гробът на бащата на цар Давид. На половин час от града се издига Дъба на Авраам и се твърди, че това било мястото, където някога се е намирала дъбравата Мамре. Почти всичкото място в околността е свързано с паметта на патриарха.

На следващото утро, точно в седем часа, един удобен четириместен файтон с добър впряг спря пред нашето жилище. В него седяха Мустафа Бастуни и Тхар.

— Значи все пак! — отбеляза жена им, като ги видя. — На малкия е позволено да дойде с нас!

Аз също се зарадвах. Момчето скочи от колата и дойде да ни повика. Беше празнично облечено — жълти обуща, бели чорапи, бели шалвари, нагоре бяла бедуинска риза и червен елек с хусарски ширити. На главата червен фес с кърпа върху тила от бяла коприна.

— Ние сме тук — поздрави ни той. — Татко ви моли да дойдете.

Прозвуча енергично и като доклад. Но по-тихо и с доверителен тон прибави въпроса:

— Сетихте ли се снощи, че получих удари?

— Не — отговорих аз.

— Не? Аз пък много мислих, много! И ми се дощя той да ме беше бил. — Замисли се за миг и повтори: — Да, така ми се щеше! Когато наказанието отмине, той вече не е ядосан и тъжен, а и мен вече не ме боли. Но когато трябва да го очаквам както сега, той винаги има тъжни очи, а това ми причинява двойно по-голяма болка.