Читать «Шамах» онлайн - страница 20

Аз познавах мъжа и знаех доколко далеч мога да отида. Дадох му четири и сетне даже пет франка. При последната сума той затвори, наистина, ръка и направи движение, сякаш иска да прибере парите. Същевременно ме наблюдаваше изпитателно. Аз си окачих добродушна физиономия и вдигнах ръка, като че се каня да бръкна пак в кесията. Това му дойде твърде много, не можа да устои. Върна ми петте франка и каза, все едно са нищо за него:

— Подарявам ти и тях!

Аз си ги взех, мушнах ги в портфейла, но порядъчно бавно, за да не го лиша и от най-малката част от насладата, прибрах портфейла и обясних:

— Отстъпвам пред твоята доброта и приемам подаръка. Благодаря ти! Остани със здраве! Аллах да благослови и теб, и твоята великодушна къща за всички по-нататъшни гости!

След това се качихме, но без да бързаме, защото неговата физиономия си заслужаваше бавенето. Беше протегнал далеч ръце, сякаш искаше да ни задържи. Устата му стоеше отворена. А на лицето бе изписан израз на сащисване, граничещо кажи-речи с ужас. Беше безмълвен, не издаваше звук. Конете потеглиха и дръпнаха, за да наваксат загубеното време, веднага в тръс. Когато погледнахме назад при следващия завой на пътя, мъжът все още стоеше вцепенен на мястото си. Резултатът бе един дружен, сърдечен кикот, в който се включи и арабският файтонджия.

По-нататъшният път предлагаше много исторически важни неща от Стария и Новия завет. В Аин ед Дирве има един красиво каптиран с квадри извор, където според Библията, Деяния Апостолски 8, апостол Филип кръстил ковчежника на етиопската царица Кандакия. По-нататък се минава покрай руините на Вет Сур, който се споменава в Исус Навин 15; 58 и в Неемия 3; 16 и добива голяма важност по времето на Макавеите. След може би половин час на четиристотин метра вляво от шосето се вижда голяма зидария, наречена Харам Рамет ел Халил, където се намира една щерна — така нареченият Извор на Авраам. С това място ще се занимаем по-обстойно.

Дълго преди човек да мине край него, близостта на града известява от лозята и градините, чиито плодове още в стари времена са се ползвали с добра репутация. Така например се говори за огромните чепки грозде, откъснати от съгледвачите на Мойсей край рекичката Есхол. Оттук до града пътуването не отнема и половин час. В Ел Халил по-рано бях отсядал при достопочтения и много услужлив евреин Епщайн. Той беше немец по произход, владееше добре немския и приемаше всеки немец, доколкото позволяваха слабите му сили при тукашната омраза към християните. Днес не можех да отида при него заради Мустафа Бустани. С отсядането си при един евреин той щеше завинаги да се лиши от доброто си име. Ето как се отправихме към един негов търговски партньор, който имал достатъчно място за конете и файтона. Но дали и за нас — жена ми и мен? За щастие той бе един от малкото, умерени във верската търпимост граждани на Хеброн. След известно колебание бяхме приети, но настанени отделно от Мустафа и неговия син в едно малко четвъртито помещение без прозорци. За да влезе светлина, трябваше да се държи отворена вратата, водеща към мръсен, вонлив двор. Единствената налична „мебел“ бе един хасър, на който човек можеше да седне, стига да притежаваше тоя кураж. След като бяхме прекарали тук половин час, ни бе донесена една стара стомна с престояла вода, която не ставаше за пиене. На нашите въпроси бе отговорено, че можели да ни предложат само това, понеже сме християни, а не мюсюлмани. От тази стомна никой вече занапред нямало да пие, защото щял да бъде омърсен от нас. Ето това беше гостоприемството на един „умерен“ мюсюлманин. А какво ли щеше да е онова на фанатизирания?! Помолих да повикат Мустафа Бустани. Той дойде, водейки и Тхар. Извини се. Бяха го осведомили, че са ни подслонили и са се погрижили за нас съобразно верската ни принадлежност. Ние му съобщихме, че сега ще отидем все пак при евреина Епщайн, и Тхар веднага реши да ни придружи. Баща му нямаше нищо против. Той не можеше да ни се посвети, както желаеше. След като беше вече тук, на преден план излизаха неговите търговски посещения и договаряния, при които подвижното момче само щеше да му пречи. Следователно ни беше благодарен, задето синът щеше да дойде с нас. Но предложи най-напред да отидем при арабина, който продаваше седлото. Та нали пътуването било предприето заради това седло и от само себе си се разбирало, че първо трябва да се уреди тази работа. Тогава жена ми попита: