Читать «Призрака на Ляно Естакадо» онлайн - страница 121

— Heavens! — възкликна той. — Над тридесет души! Не е възможно преселниците да имат толкова многочислен авангард. А тези водят със себе си и няколко коня, натоварени с колове. The devil! Това са Лешоядите и аз им се напъхах право в ноктите! Искат да ме заловят. Не мога да се бия с толкова много хора. Ще трябва да избягам.

Блъди Фокс обърна коня си и препусна обратно. Но с навързаните зад себе си коне не можеше да развие желаната бързина, още повече че животните бяха вече доста изтощени. Преследвачите очевидно го догонваха. Той пришпори коня си до краен предел, обаче товарните животни му пречеха. Започнаха да не му се подчиняват. Задърпаха юздите и ремъците, хвърляха къч, опитваха се да се изправят на задните си крака. Всичко това му струваше такова забавяне, което можеше да се окаже съдбоносно, тъй като първите преследвачи се намираха вече почти на един изстрел разстояние. В този миг подопашният ремък на водещия кон се скъса. За него беше вързана юздата на първото товарно животно и четирите коня, натоварени с меховете, свърнаха и хукнаха настани.

— Изгубени са, а заедно с тях и водата! — изскърца със зъби Фокс. — Но веднага ще ми бъдат заплатени.

Той спря коня си, успокои го, взе двуцевната си карабина и се прицели. Проехтя изстрел, после още един и първите двама от преследвачите паднаха от конете си.

— А сега напред! Вероятно вече няма да се приближат до мен. За загиващите от жажда хора не мога да сторя нищо друго, освен да се опитам да намеря Олд Шетърхенд и да му покажа следите.

Още докато ядно мърмореше тези думи под носа си, Фокс пришпори коня си и се понесе в галоп на север. С гневни крясъци Лешоядите го преследваха на известно разстояние, но като разбраха, че сега неговият жребец превъзхожда техните коне, те се завърнаха при мястото, където лежаха застреляните им другари…

И пак на около един ден път от оазиса, само че в северозападна посока, имаше още един конен отряд, който се придвижваше на юг. Ездачите следваха една диря, дълбоко отпечатана в мекия пясък, и това беше следата на Лешоядите на Ляно, които яздеха пред кервана, за да вадят коловете от земята и отново да ги забиват в пясъка, обаче в посока към Убиващата падина.

Начело яздеше Поразяващата ръка. От едната му страна беше Желязното сърце, младият команч. Следваха ги Хобъл Франк и Дебелия Джими. Отзад бяха останали Дейви, Фред и Боб.

Първите двама мълчаха и не изпускаха из очи дирята и далечната точка на хоризонта, към която водеше тя.

Но затова пък останалите бяха толкова по-малко мълчаливи, а от всички най-устат бе Франк. Изглежда, разговаряха за нещо, за което имаха различни мнения, понеже дребничкият саксонец се беше впуснал в следното поучително слово:

— По отношение на научните въпроси ти винаги си бил на грешен, та даже и на грешнически път. Мнение, подобно на твоето, е направо нечувано! Огненото кълбо, което видяхме, било дошло от небето! Като че ли небето си няма друга работа, ами ще вземе да разпръсква мрака, царящ в душата ти, с пламтящи кълба и ракети!