Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 246

— Взаимно се учихме, сихди. Това, което ти знаеше, аз го научих от теб, а ти от мен — онова, което аз можех. Така станахме по-умни, толкова умни, че и Аллах, и Пророкът ни се радват. Ако не беше християнин, а правоверен, тази радост щеше да е хиляди пъти по-голяма.

— Това, което казваш, трябва да се подложи на внимателна проверка. Още днес можем да видим дали наистина си толкова умен, колкото си мислиш!

Очите му заблестяха почти гневно.

— Сихди — каза той, — да не искаш да ме обидиш? Бях ти верен слуга, откакто те познавам. Закрилях те във всички опасности, заплашващи тялото и душата ти. Аз съм твой приятел и благодетел, защото те обичам толкова, че вече не знам на кого принадлежи повече сърцето ми — на теб или на моята Ханех, цветето сред жените. Изпитвах с теб глад и жажда, студ и горещина; бих се с теб и за теб; не обърнах гръб пред нито един враг, защото щеше да е позор за мен да те изоставя. А сега искаш да проверяваш дали съм умен! За всичко това ми се отплащаш с обида? Сихди, един ритник нямаше да ми причини толкова болка, колкото тези думи!

Добрият човек говореше сериозно. Забелязах в очите му влажен блясък. Разбира се, че нямах никакво намерение да го наранявам, а още по-малко да го обиждам, затова сложих ръка успокоително на рамото му и отговорих:

— Не исках да кажа това, добри ми Халеф. Само имах предвид, че точно сега ти се предоставя възможност да потвърдиш колко си умен.

Това веднага промени настроението му.

— Каква е тази възможност, сихди? — каза той. — Ще видиш, че съм достоен за доверието ти!

— Става дума за човека, когото наблюдавах по време на разпита. Струва ми се, че…

— Е познат на затворника! — прекъсна ме Халеф, за да ми докаже, че не само е отгатнал мислите ми, но и че е мислил съсредоточено.

— Точно така — отговорих аз.

— Сигурно има намерение да му помогне!

— Не се и съмнявам. Този Баруд ал Амасат може да се спаси само с бягство. Ако някой иска да го спаси, трябва да му помогне да се измъкне. Чужденецът му хвърляше успокоителни и окуражителни погледи и не го е правил без някакво по-особено намерение.

— И ти го проследи, за да видиш къде живее?

— Да. Вече знам и името му, и какъв е.

— Какъв е?

— Казва се Манах ал Барша и е събирач на данъци в Ускуб.

Живее при ханджията Доксати.

— Уаллахи! Предчувствам по какъв начин мога да използвам ума си.

— Наистина ли отгатна?

— Да. Трябва да охранявам този Манах ал Барша.

— Точно така!

— Но това мога да направя само ако и аз живея при този Доксати.

— Ще идеш дотам, като се стъмни. Ще дойда с теб, за да ти покажа къщата.

Тогава Оско, черногорецът, пристъпи напред и каза:

— И аз ще охранявам, сихди!

— Ах! Къде?

— Пред зандана, в който се намира задържаният.

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Все ми е едно дали е необходимо или не. Той продаде дъщеря ми като робиня и ми причини голяма скръб. Трябва да му отмъстя. Ти си християнин. Казваш, че Господ трябва да наказва, и аз изпълних желанието ти, като предадох Баруд ал Амасат в ръцете на кадията. Ако той иска да се измъкне от затвора, трябва да внимавам да не ми избяга и на мен. Оставям ви и веднага щом забележа нещо важно, ще ви съобщя.