Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 245

Наистина арменецът се обърна още няколко пъти, но не му дойде наум, че аз може да съм мъжът, който го преследва и с когото дори е говорил. Значи не беше необходимо да внимавам колкото преди това и видях, че накрая той влезе в една къща, която, изглежда, беше гостилница.

Наблизо имаше продавач на кестени. Купих си една шепа от плодовете му и го попитах:

— Знаеш ли кой живее в тази голямата къща тук вляво?

— Гръцкият митрополит, ефенди.

— А до него?

— Българският гостилничар. Казва се Доксати. При него ли искаш да отседнеш? При него е евтино и уютно.

— Не. Търся гостилничаря Марато.

— Такъв не познавам.

За да не прави впечатление, че много разпитвам, казах първото име, което ми дойде наум. Тръгнах си, защото вече знаех достатъчно. Сега трябваше да реша какво да правя. Трябваше да се погрижа пленникът да не може да избяга. Нямаше да е лесно да разбера каква беше връзката между него и този Манах ал Барша, но трябваше да опитам.

Запомних добре къщата на българския гостилничар, за да мога, ако ми се наложи, да я намеря дори и през нощта, и се върнах при Хулам, до чието жилище не беше трудно човек да се обърка.

Отдавна ме чакаха. На никого не беше харесал изходът от съдебния процес, а после пък не могли да си обяснят бързото ми изчезване.

— Сихди — каза дребният Хаджи Халеф Омар, — много се тревожех за теб!

— За мен? Защо?

— Защо? И питаш? — каза той учудено. — Не знаеш ли, че съм твой приятел и закрилник?

— Знам го, добри ми Халеф.

— Като на приятел трябва да ми казваш къде отиваш; а като закрилник дори и да ме вземаш със себе си.

— Нямах нужда от теб.

— Нямаш нужда от мен? — попита Халеф и енергично започна да скубе тринайсетте косъма на мустаците си. — Значи имаше нужда от мен в Сахара, Египет, на Тигър, при поклонниците на дявола, в Кюрдистан, при развалините, чието име в момента не мога да се сетя, в Стамбул и навсякъде, а тук не можеш да ме използваш? Не вярвам! Знаеш ли, че и тук е точно толкова опасно, колкото и в Сахара или в Стъпаловидната долина, където пленихме толкова врагове?

— Защо?

— Защото тук от толкова много хора човек не може да види враговете си. Или, мислиш, не знам, че тръгна след нов враг?

— Как ти дойде това наум?

— Винаги следя погледа ти и виждам накъде гледаш.

— Е и накъде гледах?

— При кадията наблюдаваше един българин, който обаче не беше такъв. Щом той тръгна, ти моментално го последва.

— Наистина, Халеф, правилно си забелязал! — казах аз.

— О, сихди — каза той гордо, — спомняш ли си още като яздехме през Уади Тарфауи и ти наблюдаваше следите на убийците?

— Да, спомням си.

— Тогава ти се присмивах, че искаш да четеш в пясъка. Бях това, на което турчинът казва ахмак, но аз се смятах за изключително умен.

— Ах, междувременно ти си се учил от мен? Нали?

Той малко се смути. Не искаше така направо да си признае, че един „закрилник“ се е учил от този, когото е закрилял, но и по никакъв начин не можеше да го отрече. Затова, поне да не се изложи, каза: