Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 248

Доксати беше дребно човече, вече на възраст, с лукави, гръцки черти на лицето. Той дълбоко ми се поклони и попита какво желая.

— Тази вечер пристигал ли е при теб някой нов гост? — попитах го аз.

— Много, господарю — отговори той.

— Имам предвид един нисък мъж на кон.

— Тук е. Брадата му е рядка като кокоша опашка.

— Говориш доста непочтително, но сигурно е онзи, когото търся. Къде е?

— В одаята си.

— Заведи ме при него!

— Ела, господарю!

Той тръгна напред, излезе от двора и се изкачи по нещо като стълба. Там при светлината на една лампа се виждаха няколко врати. Гостилничарят отвори една от тях. Вътре също гореше лампа, но обзаведената само с един стар сламеник стая беше празна.

— Тук ли живее? — попитах аз.

— Да.

— Обаче го няма!

— Аллах знае къде е!

— А къде държи коня си?

— В обора, който е във втория авлу.

— А тази вечер той беше ли долу сред другите гости?

— Да. Но после дълго стоя на портата.

— Освен него търся още един човек, който се казва Манах ал Барша. Познаваш ли го?

— Защо да не го познавам? Днес беше при мен!

— Беше! Значи не живее постоянно тук?

— Не, замина.

— Сам ли?

— С още двама.

— На коне ли?

— Да.

— Какви?

— Два бели коня и един кафяв.

— Къде са?

— Тръгнаха към Филибе, а после ще продължат към София.

— Той ли доведе трите коня?

— Не, само кафявия. Белите ги купи днес на свечеряване. Вече знаех, че слухът ми не ме бе излъгал. Баруд ал Амасат беше избягал с помощта на Манах ал Барша. А кой беше третият? Може би някой от ключарите в затвора, който беше пуснал затворника и затова бе принуден да се присъедини към тях? Продължих да питам:

— Мъжът, за когото те питах най-напред, не тръгна ли след тях?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Съвсем. Бях на портата, като заминаваха.

— Заведи ни при коня му!

Той ни преведе през предния двор и през един сводест проход до една ниска сграда. Обонянието ми отдалеч ми подсказа, че това е оборът. Гостилничарят отвори вратата. Вътре беше тъмно, но едно тихо пръхтене ми подсказа, че конят му е тук.

— Изгасили са светлината — каза той.

— Имаше ли запалена лампа? — попитах аз.

— Да.

— Конете на Манах ал Барша също ли стояха тук?

— Да. Но не съм бил тук, като ги е извел.

— Хайде да запалим.

Извадих клечка кибрит и скоро окаченият на стената фенер светна. Сега познах коня на Халеф, а до него на земята лежеше безформен вързоп, увит в кафтан и омотан с въжета. Срязах въжетата и махнах кафтана. Беше… моят малък Хаджи Халеф Омар. Той скочи, сви юмруци и извика:

— Аллах иллях, сихди, къде са кучетата, които ме нападнаха, синове на кучета и внуци на кучи синове, които после ме омотаха и завързаха!

— Ти би трябвало да знаеш това! — отговорих аз.

— Аз ли? Аз трябва да знам? Как бих могъл, като бях вързан като свещения Коран, висящ на желязна верига в Дамаск!

— Защо се остави да те вържат?

Той ме погледна много учудено.

— И ме питаш? Ти, който ме изпрати тук, за да…

— За да докажеш колко си умен — прекъснах го аз. — Това изпитание не завърши особено славно за теб!