Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 11

— Всичко! А фара ми оставете на мира, мистър! Какво говорихте с този шейх или хан?

Обясних му.

— Добре, това е благоприятно. Нали?

— Да, да бъдеш в безопасност или не в продължение на три дни, все пак е нещо.

— Значи сте му казали за Багдад? Наистина ли така сте намислили, мистър?

— Всъщност най-много това ми се иска, но не може.

— Защо?

— Трябва да се върнем при хадедихните, защото слугите ви са още там, а освен това ми е и много тежко да се разделя с Халеф. Най-малкото няма да го оставя, преди да се убедя, че е здрав и в безопасност при младата си жена.

— Правилно! Да! Храбрец! Струва десет хиляди фунта. Well! И аз бих искал отново да идем там.

— Защо?

— Заради крилатия бик.

— О, руини от древността могат да се намерят и близо до Багдад. Например в развалините край Хила. Там е бил Вавилон и има развалини с периметър много географски мили, въпреки че Вавилон не е бил голям колкото Ниневия.

— Ох! Ах! Хайде натам! Към Хила! Нали!

— Все още нищо не мога да кажа. Главното е първо благополучно да стигнем до Тигър. После ще видим какво ще правим.

— Добре! Но ще отидем там! Yes! Well! Good night!

— Лека нощ!

Добрият Линдси дори и не можеше да предполага, че ще отидем по онези места много по-рано и при съвсем други обстоятелства. Той се уви в одеялото си и захърка. Аз също заспах, но преди това забелязах, че четирима беяти яхнаха конете си и тръгнаха нанякъде.

Събудих се на разсъмване и някои от туркмените вече се суетяха около конете си. Халеф, който вече се бе събудил, също бе забелязал изчезването на четиримата беяти вечерта и ми го каза. После попита:

— Сихди, защо предварително изпращат вестоносци, щом се отнасят почтено с нас?

— Не мисля, че тръгването на тези четиримата е свързано с нас. Ние и бездруго бяхме изцяло в ръцете на хана, ако той е искал да ни причини зло. Не се притеснявай, Халеф!

Мислех си, че четиримата конници бяха изпратени напред като съгледвачи заради опасностите, които ни дебнеха по тези места и както научих от Хайдер Мирлам, предположенията ми се оказаха верни.

След съвсем лека закуска, състояща се от няколко фурми, потеглихме. Ханът бе разделил хората си на отряди, които се движеха на разстояние четвърт час един от друг. Той беше умен и предпазлив човек, който полагаше максимални грижи за сигурността на хората си.

Яздихме без почивка до обяд. Когато слънцето застана в най-високата си точка, спряхме, за да дадем необходимата почивка на конете си. По пътя не срещнахме нито един човек, а на някои места по храстите, дърветата или по земята забелязвахме следи от изпратените пред нас конници, които по този начин указваха посоката, в която трябваше да вървим.

А тя бе доста загадъчна. Изхождайки от положението на лагера, в който бяхме предишния ден, Сина се намираше на югоизток, но вместо да се придържаме към тази посока, яздехме почти право на юг.

— Нали искаше да ходиш при джиаф! — припомних аз на хана.

— Да.

— И това скитническо племе се намира сега край Сина, така ли?

— Да.

— Но ако продължаваме да яздим в тази посока, никога няма да стигнем дотам, а ще се озовем в Бана или Нуайзгие!