Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 10

— Накъде сте се запътили? — осведоми се ханът.

— Тръгнали сме за Багдад — отвърнах аз предпазливо.

— Ние отиваме в Сина — поде отново той. — Искате ли да дойдете с нас?

— Ще позволиш ли?

— Ще се радвам да бъдете с мен. Подай ми ръката си, Кара Бен Немзи! Нека моите братя станат твои братя, а враговете ми — твои врагове!

Ханът ми подаде ръка и аз я поех. Той направи същото и с останалите, а те заедно с мен истински се радваха, че така неочаквано намерихме приятел и закрилник. По-късно щяхме да се разкайваме за това. Беятът нямаше лоши намерения към нас; но смяташе, че в наше лице е намерил придобивка, която ще му донесе голяма полза.

— Какви племена се срещат оттук до Сина? — осведомих се аз.

— Това е свободна територия, където различни племена пасат стадата си; остава, който е по-силен.

— При кое племе сте поканени?

— При джиаф.

— Тогава се радвай, че имаш такива приятели, защото племето джиаф е най-могъщото в цялата страна! Шейховете Исмаел, Зенгенех, Келогауани, Келхоре, та дори и Шенки и Холали се страхуват от него.

— Емир, бил ли си вече някога тук?

— Никога досега.

— Но ти познаваш всички племена по тези места!

— Не забравяй, че съм франк!

— Да, франките знаят всичко, дори и онова, което не са виждали. Чувал ли си за племето бебех?

— Да. То е най-богатото нашир и надлъж, а селата и шатрите му се намират в околностите на Сюлеймания.

— Много добре си осведомен. Имаш ли приятели или врагове сред тях?

— Може би ще се запознаете с тях.

— Ще ги срещнете ли по пътя си?

— Може би, въпреки че предпочитаме да избягваме срещите с тях.

— Познаваш ли пътя за Сина добре?

— Да.

— На какво разстояние е оттук?

— С добър кон може да се стигне дотам за три дни.

— А колко има до Сюлеймания?

— Можеш да стигнеш за два дни.

— Кога ще потеглите утре?

— Щом изгрее слънцето. Искаш ли да си лягаш?

— Както кажеш.

— Волята на госта е закон за бивака, а вие сте уморени, защото ти вече остави лулата. Също и Амасдар вече затваря очи. Полага ви се почивка.

— Беятенд ширикар. (Беятите имат хубави обичаи.) Разреши ни да разгънем одеялата си!

— Направете го. Аллах арамед шумара! (Господ да ви дари сън!)

По даден от него знак донесоха килими, от които той си направи постеля. Доколкото можаха, моите спътници също се настаниха удобно. Аз обаче удължих поводите на коня си с ласото, чийто край завързах за китката си, а после легнах извън кръга на бивака. Така жребецът можеше да пасе, а аз не се страхувах за него, защото кучето пазеше до мен.

Измина известно време. Още не бях затворил очи, когато някой се приближи. Беше англичанинът, който сложи двете си одеяла до мен.

— Хубаво приятелство, няма що — изръмжа той. — Седя си тук и не разбирам нито дума. Мислех си, че ще ми обясните, а вие се измъквате. Хм! Много благодаря!

— Извинявайте, сър! Наистина ви бях забравил!

— Забравили сте ме? Сляп ли сте, или не съм достатъчно висок?

— Да, биете на очи, особено откакто имате този фар на носа си. Е, какво искате да узнаете?