Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 269

Вярно, че ние също можехме да продължим, защото знаехме предполагаемата им цел. Но все пак си оставаше рисковано. Възможно бе поради някаква причина неочаквано да променят посоката си. Ето защо, щом се стъмни съвсем, ние спряхме. Но едва-що беше изгряла луната, когато отново тръгнахме на път. Лъчите на лунния сърп бяха слаби и за други уестмани едва ли щеше да е възможно при толкова оскъдна светлина да следват оставените дири и то в галоп. Ала зрението ни беше достатъчно остро и ако аз понякога можех и да изгубя следите, за Винету това бе напълно изключено. Едва след полунощ отново спряхме, понеже славните ни жребци трябваше да си починат. Пак им дадохме, макар и недостатъчно количество вода. После ги вързахме за забити в земята колчета и се загърнахме в одеялата си да поспим. Щом започна да се развиделява, ние бяхме вече на седлата и след два часа достигнахме мястото, където „генералът“ и хората му бяха лагерували. Спогледахме се с чувство на задоволство, защото в случай че и те бяха потеглили едва рано сутринта, бяхме стопили половиндневната им преднина на два часа.

Казах, че се спогледахме, тъй като почти не разговаряхме. Винету изобщо беше твърде мълчалив, а когато потънеше в мисли, каквито бяха нашите в момента, проговаряше още по-рядко.

Не измина и половин час, откакто оставихме зад гърба си бивака на деветимата конници, и отново се видяхме принудени да спрем, защото на едно място те бяха прекъсвали ездата си, а отпечатъците от копитата ни показаха, че сигурно се бе състояло нещо като съвещание. Несъмнено то е било много бурно, защото ездачите бяха разигравали конете си насам-натам. Това ни накара да предположим, че между тях е избухнал спор. Но защо? Ето какъв въпрос си зададохме. Вероятно заради по-нататъшната посока, в която трябваше да поемат през този ден.

На това предположение ни наведе фактът, че оттук нататък дирята се разделяше, което бе извънредно неприятно. Никоя от двете следи не продължаваше право напред. Едната се отклоняваше надясно, а другата наляво, и то така, че образуваха остър ъгъл.

— Уф! — разочаровано възкликна Винету. — Това е лошо!

— Наистина е лошо — съгласих се аз. — Вероятно тук червенокожите и белите са се разделили. Коя от двете дири е на индианците и коя на белите?

— Да видим!

Той слезе от коня, за да огледа следите.

— Съмнявам се, че ще разберем нещо — обадих се аз и скочих на земята. — Забелязах, че и конете на белите нямат подкови. Следователно едва ли ще е възможно да ги различим от другите.

За съжаление думите ми се потвърдиха. Отпечатъците от конските копита не ни дадоха и най-малката опорна точка за някакъв що-годе сигурен извод. Оставаше ни само да правим мъгляви предположения, които по-скоро можеха да ни навредят, отколкото да ни донесат полза.

— Да проследим донякъде и двете дири — каза Винету. — Може би все пак ще забележим нещо. Нека моят брат се заеме с дясната, а аз ще тръгна наляво.

Така и направихме. Единственото, което успях да постигна, беше, че открих броя на конете. До същия незадоволителен резултат се добра и Винету. Но това не ни помогна да установим дори броя на ездачите, защото между животните имаше и товарни коне. Изправихме се един срещу друг и се спогледахме.