Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 270
Карл Май
— Уф! — обади се Винету, усмихвайки се въпреки разочарованието, което изпитвахме. — Виждал ли е моят брат Шетърхенд някога да стоя в такова недоумение?
— Не.
— И аз не съм те виждал така. Уф!
— Никога не ни се е случвало съвсем да не знаем какво да мислим и какво да правим!
— Наистина никога! Нека разсъдим! Нима наистина е възможно нито Олд Шетърхенд, нито Винету да не се досети кое решение е правилно?
— Кажи-речи, започвам да се срамувам! И тъй, нека помислим! Най-близкият край на пустинята се намира на север оттук, по посока на Хелмърс Хоум и Мба, вождът на индианците чикасо, знае това. Няма значение дали ще тръгне наляво или надясно и в двата случая ще му е необходимо поне още половин ден, за да излезе от Ляно. Той и това знае. Не ми се вярва да вземе да обикаля толкова много. Или си на друго мнение?
— Не съм.
— Ако се е отделил от белите, значи се е скарал с тях. Макар че си е тръгнал, той знае много добре накъде ще се отправят те. Решил е да ги заблуди относно истинската посока, която смята да избере, отклонявайки се от нея, но твърде скоро след като белите го изгубят из очи, отново ще поеме по нея. Следователно, ако изоставим и двете дири и препуснем право напред, непременно пак ще се натъкнем на неговите следи.
— Уф, прав си!
— Тогава естествено другата диря ще е онази, която трябва да проследим. Тръгнем ли по нея, можем да сме сигурни, че сме по петите на „генерала“. Мисля, че моят брат Винету ще ми даде право.
— Така е, както казваш. Значи няма да следваме, нито едната, нито другата диря.
Метнахме се на конете и продължихме да яздим направо, тъй че скоро изгубихме от очи отклоняващите се вляво и вдясно от нас следи. Струваше ми се, че можех да бъда доста сигурен в правилността на направените от мен изводи, но все пак с напрежение очаквах да разбера дали предположенията ми щяха да се сбъднат. И наистина само след около половин час видяхме дясната диря отново да извива и да се приближава към нас, след което продължаваше на север.
— Уф! — обади се Винету с радостна нотка в гласа. — Значи това е дирята на индианците чикасо, която води към Хелмърс Хоум.
— И следователно ще трябва да потърсим другата, която във всички случаи е оставена от белите.
— Да, нека свърнем наляво към другата диря! Тръгнем ш по нея, повече няма да се заблудим и ще…
Внезапно той замлъкна. Докато говореше, очите му шареха по хоризонта и изглежда, забеляза нещо, защото посегна към кобурите на седлото си, измъкна далекогледа и го насочи на север. Аз също побързах да взема моя далекоглед в ръка и видях няколко коня и неколцина мъже, които бяха насядали на пясъка.
— Кои ли са тези хора? — попитах аз.
— Индианците чикасо — отвърна той.
— Защо не са продължили? Каква ли причина могат да имат да седят на това място?
— Уф! Нас очакват!
— Възможно е! — съгласих се с него. — Мба ми изглежда почтен човек. Едва когато са били на път, е забелязал, че „генералът“ ни е отмъкнал пушките, и е достатъчно прозорлив, за да си каже, че ще преследваме крадеца. Тогава се е разделил с него. Дори и да не го е сторил от честност, го е направил от безпокойство за самия себе си. Трябвало е да предприеме нещо, за да не помислим, че се е споразумял с крадците и дори им е дал закрилата си. Сигурно така стоят нещата.