Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 70

— О-о-о! — не можа да се сдържи Макс Юбер, когато видя стореното от вагди.

След немската песничка латерната засвири твърде популярната френска песен: „La grace de Diew“.

— Ах, подлец! Ах, мерзавец! — гневно извика Макс Юбер и неговото възклицание предизвика ропот от негодуване всред тълпата благоговейни слушатели.

— Кой е мерзавец! Който върти дръжката ли? — попита Джон Корт.

— Не! Който е направил латерната! Всичките тонове лъжат! Не чувате ли, няма никакви полутонове! Този припев е в ла-мажор, а латерната го свири в до-мажор!… Ах, варварин! А диваците слушат и нищо не забелязват!… Впрочем, само поради тази причина спокойно могат да бъдат причислени към котките, а не към хората… Погледнете, Джон, те дори слушат с умиление!…

Подир половин час, латерната започна нов валс от Вебер, който продължи също около половин час. След това латерната престана да свири и пак започнаха игрите, крясъците и виковете; спиртните напитки отново се появиха на сцената. Тук-там светнаха факли, понеже слънцето беше пред залез, и скоро, подир няколко минутен здрач, целият площад би потънал в мрак, ако не беше светлината на запалените факли.

Макс Юбер и Джон Корт решиха да се върнат в колибата си, когато бащата на Ли-Маи, застанал до тях, изведнъж произнесе името на Мсело-Тала-Тала.

— Нима негово величество най-после ще благоволи да се яви пред народа си и да приеме неговите поздравления? Нима ще наруши най-после своята свещена невидимост и ще позволи на поданиците си да го видят?

Двамата младежи останаха на местата си. Наистина откъм царската колиба се забеляза някакво движение, в отговор на което избухна глух говор всред тълпата. Ето, вратата се отвори и се появиха войници, начело с Рагги. След тях, изнесоха и трона — стара кушетка, покрита с някаква избеляла материя, със зеленина и с цветя; а върху нея, носен от четирима едри, здрави вагди, лежеше негово величество Мсело-Тала-Тала.

Това беше около шестдесетгодишен човек, обкичен със зеленина и с цветя, побелял, с дълга, бяла брада, снажен, твърде пълен и доста тежък, понеже четиримата вагди едва го носеха върху плещите си.

Шествието потегли с очевидната цел да заобиколи целия площад.

Тълпата се кланяше до земята, в благоговейно, трепетно мълчание, сякаш хипнотизирана от височайшето присъствие на Мсело-Тала-Тала.

Но монархът проявяваше пълно равнодушие към поклонението на своите поданици, към което очевидно беше отдавна свикнал и го приемаше, като напълно редно. Едва изразяваше благословението си със слабо кимване на глава, а ръката си повдигаше само, за да почеше носа си — дълъг, остър нос, върху който бяха кацнали големи очила, оправдаващи напълно прозвището му „Баща Огледало“.

Докато шествието минаваше бавно, Джон Корт и Макс Юбер внимателно се взираха в лежащата фигура на горския владетел.

— Но той… той е човек! — прошепна Джон Корт.

— Да, дори бял човек! — добави Макс Юбер.

— Бял!… Да, да… Също като нас!

Наистина човекът, когото диваците тържествено носеха върху плещите си, не беше вагди, не беше дори туземец от племената, които живееха по горното течение на Убанги… Беше чисто и просто бял човек!