Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 29

Скоро достигнаха крайбрежния храсталак, над който се намираше тяхната пещера, и оттам зърнаха младия французин и Лланга, които със знаци ги канеха при себе си.

Когато отидоха по-наблизо, Макс Юбер весело се провикна:

— Камис, няма нужда да строите сал!

— Защо?

— Защото намерихме готов: наистина в твърде плачевен вид, но отделните му части са добри, според мене!

И Макс Юбер отведе форлопера и приятеля си при едно малко заливче, където наистина стоеше сал, построен от греди и съединен с дъски. Полуизгнило въже придържаше сала към кол, забит в крайбрежния пясък.

— Сал! — смаяно възкликна Джон Корт.

— Да, истински сал — потвърди Камис и се спусна да го прегледа, но в този миг отдясно долетя гласът на Лланга. Хлапакът дотърча и подаде на американеца някакъв предмет.

Това беше стар ръждясал железен катинар, но без ключа.

Сега беше напълно ясно, че салът не е построен от туземци. Железарското изкуство, разбира се, не беше познато нито на диваците от Конго, нито на жителите на Убанги, и очевидно салът принадлежеше на някакви бели хора, които никога по-късно не са се връщали из същите места.

Ако се съди по състоянието на сала и на катинара, навярно и единият, и другият бяха пролежали тук няколко години.

От всичко това следваше, че някакви бели пътешественици са достигнали със сала до тази ливада, като са идвали отгоре или пък са пътували надолу по течението на реката; очевидно, отишли са да изследват гората и повече не се върнали, като изоставили сала си. Значи и по-рано тук са идвали изследователи, макар че нито Джон Корт, нито Макс Юбер, нито Камис, през цялото си престояване в Конго, никога не бяха чули за някаква експедиция, организирана за проучване на тези области.

— Този катинар е ясно доказателство, че тук преди нас са идвали бели хора! — заяви Джон Корт.

— Ако подирим, може би ще намерим и други следи от тяхното присъствие, например мястото където е бил лагерът им, понеже нашата пещера едва ли е могла да им послужи за тази цел — каза Макс Юбер и усмихнато добави: — Изключително на нас принадлежи честта за откриването на тази симпатична пещера!

— Да, Макс! Хайде да отидем по брега до завоя на реката: може би ще открием и други следи от тези непознати… Камис, какво правите там?

— Разглеждам сала, г-н Джон! Напълно запазен, макар малко да е пострадал от водата и от лошото време. Но ще го поправим и ще си послужим с него. Ей сега ще се заема с това!

— Почакайте малко, драги приятелю. Елате да отидем до завоя на реката: може би ще намерим някакво обяснение на нашето откритие!

И тримата тръгнаха напред, придружени от момчето, което както винаги започна да тича ту пред тях, ту отдясно, ту отляво.

По брега срещнаха много блатни птици и дрофи, но не им обърнаха внимание, понеже Макс вече беше застрелял две тлъсти патици.

Обаче колкото и внимателно да гледаха под краката си, пътешествениците нищо друго не можаха да открият; никъде не се виждаха никакви следи от някогашен лагер, нито пък белези, по които да се заключи, че оттук са преминали бели хора.