Читать «Пътешествие до центъра на Земята» онлайн

Жул Верн

Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ПЪРВА

Един неделен ден, на 24 май 1863 година, чичо ми, професор Лиденброк, се върна неочаквано в малката си къща на Кьонигщрасе 19 — една от най-старинните улици в стария квартал на Хамбург.

Прислужничката Марта навярно си е помислила, че е закъсняла много с обеда, защото ястията едва бяха започнали да къкрят на готварската печка.

„Хм — казах си аз, — ако чичо ми — най-нетърпеливият човек на света — е гладен, ще се развика страшно.“

— Господин Лиденброк вече се връща! — възкликна слисана Марта, като открехна вратата на столовата.

— Да, Марта. Но обедът може и да не е готов, защото още няма два часа. Камбаната на Сен Мишел току-що удари един и половина.

— Тогава защо господин Лиденброк се връща?

— Навярно той сам ще ни каже.

— Ето го! Аз да вървя. Вие му обяснете, господин Аксел.

И Марта се прибра в своята готварска лаборатория.

Останах сам. Но моят донякъде нерешителен характер не ми позволяваше да давам обяснения на най-сприхавия професор. Тъкмо се канех да се прибера благоразумно в малката си стаичка на горния етаж, когато входната врата изскърца и тежки стъпки отекнаха по дървената стълба. Господарят на дома премина през столовата и се спусна към работния си кабинет.

Докато префуча, той успя да запрати в ъгъла бастуна си с дръжка като лешникотрошачка и да захвърли на масата широкополата си мъхеста шапка, а на мен извика гръмко:

— Аксел, последвай ме!

Не бях успял да се помръдна, а професорът се провикна тоя път с явно нетърпение.

— Е, защо се бавиш още?

Побързах да вляза в кабинета на моя страшен повелител.

Признавам, че Ото Лиденброк не е лош човек, но ако не се случат някои невероятни промени, той ще си умре като непоправим чудак.

Чичо ми беше професор в Йоханеум, преподаваше минералогия и през време на лекциите си редовно изпадаше един-два пъти в ярост. Не че се безпокоеше дали студентите му са ревностни слушатели, дали са внимателни, нито пък го вълнуваше техният успех. Не, тези подробности никак не го безпокояха. Той преподаваше „субективно“, както се казва в немската философия — за себе си, а не за другите. Беше учен-егоист, кладенец на знания, но понечеше ли човек да почерпи нещичко от него, скрипецът почваше да скърца. С една дума, той беше скъперник.

Има няколко професори от тоя род в Германия. За жалост чичо ми не можеше да говори гладко, и то когато говореше публично, а за един оратор това е печален недостатък. През време на лекциите си в Йоханеум професорът често се запъваше, бореше се с някоя непокорна дума, която не искаше да излезе от устата му — една от ония думи, които се запират, набъбват и накрая излизат в съвсем ненаучната форма на псувня. Това именно го докарваше до бясна ярост.

В минералогията се срещат много полугръцки, полулатински, трудни за изговаряне наименования, чепати термини, които биха наранили устните на един поет. Не искам да злословя по отношение на тази наука, и през ум не ми е минавало такова нещо, но и най-обиграният език може да сгреши, когато човек трябва да борави с ромбоидни кристализации, ретинасфалтни смоли, геленити, тангазити, оловни молибдати, манганови тунгсати и цирконови тиганиати.