Читать «Петстотинте милиона на Бегюм» онлайн - страница 19

„Терез Шулце, ингеборен Ланжевол“ (Тереза Шулце, родена Ланжевол).

Същата вечер професорът взе директния влак за Лондон.

Четвърта глава

Подялба

На шести ноември в седем часа сутринта хер Шулце пристигна на гарата в Черинг Крос. По обяд той се яви на Саутхемптън роу номер девет в голямата зала, разделена на две части с дървена преграда — половината за господа писарите, половината за посетителите, — с шест стола и черна маса с много зелени папки и един адресен указател върху нея. Двама младежи, седнали пред масата, ядяха спокойно обичайната си закуска от хляб и сирене, както във всички бюрократични страни.

— Господа Билоуз, Грийн и Шарп? — рече професорът със същия глас, с който си поръчваше вечеря.

— Господин Шарп е в кабинета си. Как се казвате? По какво дело?

— Професор Шулце от Йена, идвам по делото Ланжевол.

Младият писар измънка сведенията във фунията на някаква акустична тръба и в отговор получи във фунията на собственото си ухо съобщение, което дори не помисли да каже гласно. То можеше да се преведе така: „Дявол да го вземе това дело Ланжевол! Още един луд, който смята, че му се падат ценните книжа!“

Младият писар отговори:

— Изглежда „почтен“ човек. Няма приятна външност, но и няма вид на случаен човек.

Ново тайнствено възклицание:

— От Германия ли иде?…

— Поне така казва.

По тръбата премина въздишка:

— Нека се качи!

— Два етажа по-горе, вратата отсреща — рече високо писарят, като посочи един вътрешен коридор.

Професорът нахълта в коридора, изкачи двата етажа и се озова пред една тапицирана врата, на която името Шарп се открояваше с черни букви върху една медна плоча.

Важната особа седеше зад голямо бюро от махагоново дърво в обикновен кабинет с плъстена настилка, кожени столове и широки огромни класьори. Човекът се приповдигна от креслото си и с присъщата на канцеларистите учтивост продължи да прелиства още пет минути преписките, за да покаже колко много е зает. Накрая, като се обърна към професор Шулце, застанал пред него, му рече:

— Господине, моля ви да ми съобщите накратко какво ви води насам. Разполагам с крайно ограничено време и мога да ви отделя само няколко минути.

По лицето на професора мина някакво подобие на усмивка, което показваше, че не го е еня за този прием.

— Може би ще намерите за нужно да ми отделите още няколко минути — рече той, — като научите какво ме води насам.

— Тогава говорете, господине.

— Отнася се до наследството на Жан-Жак Ланжевол от Бар льо Дюк, а аз съм внук на неговата по-голяма сестра — Тереза Ланжевол, омъжена през 1792 година за моя дядо Мартин Шулце, хирург в армията Бруншвик, починал през 1814 година. Притежавам три писма до баба ми от нейния брат и многобройни спомени за краткия му престой у дома след битката за Йена, извън надлежно заварените документи, които установяват родствената ми връзка.

Излишно ще е да проследяваме обясненията, които професор Шулце даде на мистър Шарп. Против навиците си той беше почти многословен. Вярно, че това беше единственият въпрос, по който беше неизчерпаем. И действително той трябваше да покаже на англичанина мистър Шарп господството на германската раса над останалите раси. Ако настояваше да иска наследството, правеше това, за да го изтръгне от френски ръце, които щяха да го употребят глупаво!… У противника си той презираше преди всичко националността!… Пред един немец решително не би настоявал, и т.н., и т.н. Но мисълта, че някакъв си учен, някакъв французин би могъл да използува този огромен капитал в услуга на френски интереси, го подлудяваше и го задължаваше да защищава правата си докрай.