Читать «Съд» онлайн - страница 5

Беше се поразхладило. Насреща, където беше кафенето на Саръ Яни, овошките и къщите хвърляха вече дълги сенки пряко улицата. Сам Саръ Яни се показа отвън, по бели ръкави и гологлав, поля с една хуния пред кафенето, помете и веднага след това из черните дупки на прозорците се зачу музика: както всяка вечер, Саръ Яни свиреше вече с грамофона си.

Токмакчията даде ухо, но туй, което свиреше грамофонът, не му хареса, не го и разбра. Той искаше да свие нова цигара, но изведнъж, като се подчиняваше несъзнателно на оная тайнствена и неотразима сила, с която старите привички действуват в определения си час, остави недоправената си цигара, стана и с бързи, не за възрастта си крачки тръгна към къщи. Преди да влезе, той се спря и тихо се огледа насам-нататък: старата не се виждаше. Тогава той влезе, отвори стар един долап, разрови бързо някакви дрипи и извади голямо, черно шише. Ръцете му трепереха, запушалката изгърмя и във въздуха се разля острата и приятна миризма на люта сливовица. Токмакчията се поозърна още веднъж и надигна шишето.

Когато той се върна на мястото си, ръцете му още трепереха и с мъка завиваха цигарата. Беше му весело, леко и някаква сладка умора се разливаше навред по жилите му. Но в същото време той мислеше за Рустема, чувствуваше се виновен и жалък пред него, защото го осъждаше в порок, който той сам имаше: тая ракия той беше се научил да пие още през ергенските си оргии с гевендии из бостаните и кованлъците, не можа да се отучи от нея и досега той се осъждаше, ненавиждаше се, чувствуваше се унизен и безпомощен. „Какво да правя, айол — говореше си той, като да се оправдаваше на Рустема, чийто образ не се махваше от въображението му, — какво да правя, стар и оглупял човек съм!“

И въпреки искрените си разкайвания, той ходи още няколко пъти до долапа и пи от шишето със същата жажда, със същата трепетна наслада и със същия ужас пред греха, срещу който беше безсилен да се бори.

Но когато за последен път се върна на мястото си на чердака, той седна съвсем спокойно — нито ръцете му трепереха вече, нито се разкайваше, нито на ум му идеше за Рустема. Напротив, никога той не се е чувствувал тъй добре, весело му е, чувствува се млад и целият свят наоколо е тъй хубав. Какви не мисли нахлуват в ума му, душата му се пълни от безпричинна радост и той, въпреки годините си, готов е да запее. Изведнъж той трепва и се заслушва: свиреше пак грамофонът, но това сякаш не беше смешната оная машина на Саръ Яни с чекръка отзад и с тенекиената си хуния. Това беше друга, нова и чудно хубава музика. И тия звуци и тоя ритъм носеха нещо познато, отколешно, нещо чувано хиляди пъти и все пак странно хубаво!

Сладка мъка сви сърцето на Токмакчията и тъй като от няколко часа насам той не беше мислил за нищо друго, освен за миналото, това минало му се стори сега тъй ясно, като да е било вчера, и свидно, като никога. Собствено, нещо определено той не си припомваше в тая минута. Но страстните приливи на музиката, струещата се мелодия на кларнета, бодрият и жизнерадостен такт, който отсичаха ударите на дааретата и на чимпарите, събуждаха у него откъслечни видения, ясни, сладостно парливи и мигновени. Той виждаше кръг от млади жени, облечени в атлазени шалвари, които пееха старите, хубавите някогашни песни, а сред тях — полугола играчка извиваше младото си тяло в страстна и опияняваща игра. Изведнъж във въображението му се явяваше нещо друго, съвсем за кратко време той виждаше самия себе си, и то тъй ясно, както се виждаше само насъне; виждаше се яхнал на разярен арабски кон, с развян на вятъра джепкен, с питомен ястреб на едната си ръка. Наоколо му препускат другари, с тях е цяла сюрия копои и хрътки, а пред тях полето е равно и широко, широко…