Читать «Съд» онлайн - страница 4

Токмакчията пусна гъсти кълба дим от цигарата си и въздъхна.

Рустем — продължаваше мисълта си той — заслужава наистина да се жали. Зрял мъж вече, хубавец, широкоплещест и як като пехливанин, при това смел и страшно упорит. Но той имаше един порок, който го и погуби: слаб беше към жените и… (Токмакчията безпокойно някак потърка с ръка челото си) тайно пиеше ракия. Това го и погуби. Донесоха го с кола, пребит и смазан като псе. Мъчно се даваше той комуто и да е, но трябва да са били много. И той не спомена ни едно име, не се оплака, не охна. Само стискаше зъби, мълчеше и очите му горяха като на ранен звяр. Тъй си и умря. Корава душа имаше…

Старата се появи, неочаквано сдобрена, подаде джиздана на Токмакчията, сложи отпреде му и голям филджан с кафе. След това тя застана настрана, гледаше с насълзените си очи и чакаше да види какво щеше да прави мъжът й. Токмакчията отвори изтъркания портфейл от зелена кожа, извади всевъзможни, сгънати на дребно книжа, прегледа ги една по една и най-после намери това, което търсеше — призовката. На гърба със собствената си ръка той беше отбелязал кога щеше да се гледа делото.

— Сряда е днес — каза той, — още четири деня има. В понеделник трябва да бъда в Загорци.

— Заго… Загорци! На кое казват тъй сега, Мустафа?

— На Айдън бей. Другошните имена ги няма вече.

— Аллах! — извика старата жена и във влажните й очи блесна омраза. — Как всичко се обърна наопаки. И какво ще правиш там, Мустафа?

Токмакчията й обясняваше, колкото можеше по-накъсо, и прибираше книжата в портфейла си.

— За чужда давия трябва да ходя сега толкоз път — завърши той.

— Е, щом е за туй, не ходи! — сопна му се старата.

— Не може, трябва да се иде.

— Кажи си барем, че искаш да се разхождаш. Не можело…

— Не може, ти казвам. Ако не ида, с джандари ще ме закарат.

— Няма да те закарат. Я си стой тука!

Токмакчията махна безнадеждно с ръка и пое кафето. Погълнат от мислите си, той не забеляза нито кога беше се прибрала старата в къщи, нито колко време беше се бавила там. По едно време той видя, че слязла само на няколко стъпала по стълбите, тя се връща, подава се, колкото да го види, и внезапно променена, сърдита, зла, захвърли му, като камъни, тия думи:

— Ще идеш я! Знам аз защо искаш да идеш, дъртако недни! Не те е срам! Виж си брадата, бялата си брада виж!

Тя се обърна и заслиза по стълбата. Токмакчията погледна в недоумение след нея, след това се усмихна. Той изведнъж разбра всичко. Ревността преживява и най-силната любов и може да измъчва хората дори и в преклонните им старини. Тая лоша памет имаше и Шакире, тя искаше просто да му подметне, както много пъти беше правила това, за оная жена, в която той едно време, още когато беше много млад, се беше увлякъл. За Мария искаше да му каже тя, за прочутата Мария от Айдън бей. „Виж каква щура жена! — мислеше си Токмакчията и се усмихваше. — Тя мисли, че аз искам да отида там не за съда, а заради нея!“ А истината е, че тая жена той отдавна беше забравил, също тъй, както беше забравил и много други още. „Щура, щура е Шакире!“ — мислеше си Токмакчията, поклащаше глава и се усмихваше.