Читать «Съд» онлайн - страница 7

Всичко това отново минаваше сега през ума му, но мислите му, без да могат да го убедят в нещо, само събудиха спомените му за Рустема. А пред очите му стоеше и караше конете внукът му Рустем и това седемнайсетгодишно момче, плещесто и яко, не само носеше името на другия, покойния Рустем, но и по всичко приличаше на него. Това още повече опечаляваше стареца, обезпокоен и от мисълта, че тая голяма прилика крие може би в себе си и еднаква участ.

Колата криволеше като из тясна улица между високите жита, но Токмакчията нито веднъж не повдигна глава, за да се порадва на тоя щедър плод. На един завой Рустем прекъсна монотонната и провлечена песен и посочи нещо с камшика си; наблизо в една ниска долинка се показа голяма тълпа от хора — същински селски сбор, само че жени нямаше. Колята бяха разпрегнати и конете или бяха привързани за тях, или бяха пуснати да пасат наоколо. Токмакчията разбра, че това са почти всички мъже от Бистрица и Загорци, дошли за съда.

Токмакчията накара Рустема да спре малко настрана и докато момъкът слезе и започна да разпряга конете, той остана на мястото си в колата. Но пристигането му не остана незабелязано и при него веднага дойдоха, извлекли се от разни страни, много селяни, същите ония старци, които вече бяха дохождали в къщи при него. Със същата престорена любезност и със същото сладкодумство те му изказаха приветствията си, осведомиха се за здравето му, запитаха го за сума дребни неща, но всичко туй облечено в оная цветиста и тържествена форма, която обичаите на старото време бяха създали. Разбира се, след взаимните поздрави последва и друг разговор, но тъй като двете страни се шпионираха едни други, предпочитаха да говорят само за незначителни неща. Това даваше поне възможност на Токмакчията да не се вмесва в приказките им и да си мълчи.

Но от време на време той хвърляше поглед върху множеството наоколо. Старите му бяха познати, по-младите той лесно разпознаваше по чертите от кой род произлизаха. Всички бяха яки и здрави хора, загорели от слънцето, още неизцапали белите си ризи, променени за вчерашния празник, из чиито ръкави се показваха жилести и космати ръце. Нещо упорито и кораво имаше в тая физическа сила, насочена към утробата на земята, калена в постоянния и суров труд, на който тия хора бяха свикнали и сред който живееха. Безделието в един работен ден, като днешния, за тях беше нещо неестествено и макар че не само любопитството, а една важна работа беше ги довела тука, те пак не можеха да бъдат спокойни. Събрани на купчини, едни високо и оживено се разговаряха, други пък, изнаклякали на земята, дялкаха с ножчетата си по някоя клечка, но пак внимателно слушаха онова, което се говореше. А говореше се, разбира се, за мерата и за синурите, за кой е прав и кой е крив и неведнъж глъчката някъде ставаше голяма и в някоя купчина с мъка разделяха двама души, които бяха се нахвърлили един срещу друг.