Читать «Съд» онлайн

Йордан Йовков

Съд

Една вихрушка се повдигна сред пепелището на мегдана и като някое фантастично дърво, израснало за миг из земята, изправи се и се извиши нагоре. След малко всичкият тоя прах се разнесе и в избистрения въздух останаха само някои сламки и две-три хартии, които бавно падаха към земята. Мустафа Ешреф, известен повече с прякора си — Токмакчията, — седеше в това време на чардака под сянката на салкъмите и, свободен от всяка работа, предал се беше по обичая си на съзерцание. Токмакчията обичаше да се вглежда и в най-дребните неща, забелязал беше вихрушката и ако беше друг път, кой знай где щяха да го отведат мислите му и какви мъдри заключения щеше да направи. Но сега тия хартии, които се клатушкаха във въздуха, като лодки над вълни, му спомниха нещо много обикновено, при това и твърде неприятно: спомниха му призовката, която беше получил като свидетел по едно дело. Той трепна, загледа се неподвижно пред себе си и след туй мълчаливо и бавно почна да пресмята на пръстите си. Той повтори това и дваж, и триж и, види се, като се увери, че денят, в който щеше да се гледа делото, не е далеч, въздъхна и запуши отново.

Свикнал на самотия и спокойствие, той се боеше от каквато и да било промяна, още повече пък от едно пътуване. Измъчваше го освен туй и мисълта, че като отиде на съда, а той щеше да се събере на самото място в мерата, щеше да попадне сред многобройно сборище от хора, повечето от които знаеха някогашното му богатство, а сега щяха да се надсмиват на беднотията му. Доброто му настроение беше вече отровено, но като всеки източен човек, навикнал да се покорява на съдбата, Токмакчията поиска да забрави тая неприятност и да насочи в друга посока мислите си.

Жални и безпомощни писъци се разнесоха над главата му. Токмакчията повдигна очи и се загледа в ластовичите гнезда, полепени надлъж по стряхата. Дълго време той наблюдава отиванията и връщанията на птичките и като виждаше как из всяко гнездо се подават и пищят по пет-шест гладни гърла, трогнат, той мислеше колко тежка е умората на майките и колко велика е тяхната любов…

Той обърна очите си към двора и погледът му срещна усмихнатите багри на цветята в градината, застоя се над тръвните, захлупени като калпаци, и над пчелите, които бръмчаха около тях и около цъфналите салкъми. Приятна миризма и сладост на мед пълнеха въздуха и от хилядите крилца, които трептяха в лучите на слънцето, идеха звуци като от вълшебен някой саз. „Велико и премъдро е всяко творение божие“ — помисли си Токмакчията и неволно ръката му, в молитвения жест на правоверните, премина върху лицето и върху бялата му брада.

Но разчувствуван тъй и разположен към страдание, у него пак се събуди одевешното му горчиво чувство и споменът за призовката. Той отново започна да пресмята на пръсти и за да се увери още по-добре кога щеше да бъде фаталният ден, поиска да види самата призовка. Той остави настрана плетеното си от сърма цигаре, по чието едро кехлибарено зърно запъпла тънка струйка дим, и по един навик, останал от миналото, изпляска няколко пъти с ръце и извика: