Читать «Съд» онлайн - страница 2

— Шакире! Шакире!

Гласът му, малко пресипнал, но още силен бас, прозвуча надалеч из двора, но никой не се обади. Токмакчията се озърна насам-натам, взря се, но никъде не можа да види жена си. Собствено, мъчно можеше да я види дори и да беше там, защото отвъд градината и пчелните кошери започваха кръстосани във всевъзможни посоки плетища, саи, хамбари и яхъри, всичко това разнебитено и полуразрушено, заглъхнало в бъзе, коприва и бучиниш, печална останка от някогашните великолепни конаци, из които едно време сновяха аргати, сеизи и авджии, ханъми в копринени шалвари ходеха между гюловете в потулените места на градината, а долу пред мусафирската одая не се минаваше ни ден да не цвили, завързан за железните халки, които още стояха, арабският хат на някой гостенин.

Токмакчията извика втори и трети път, но тъй като никой не се обади пак, той отново запуши и се замисли.

Колкото и неприятно да му беше да се яви в съда, той не можеше да избегне това. Самият процес му беше съвършено чужд. Две близки села — Загорци и Бистрица — се караха зарад синурите на мерата си. Тая отдавнашна крамола беше се превърнала на същинска война и всяко лято овчарите, говедарите и поляците на двете села трошаха едни на други ребрата и главите си, затваряха добитъка си, налагаха си едни на други тежки глоби, които, разбира се, никой и не искаше да плаща. Най-после случи се нещо, което сепна двете страни и, временно поне, тури край на побоищата: току след войната, Андрея от Загорци, който беше мълчалив, но снажен и безстрашен човек, а във войната, казваха, бил фелдфебел, беше заварил все край тоя синур Атанас Куция от Бистрица тъкмо когато подоравал нивата му. Куцият не беше ходил на война и възползуван от отсъствието на Андрея, уверен дори, че човек като него надали и ще се върне читав, всяка година редовно подораваше нивата му или, както той сам казваше, връщаше си това, което уж Андрея по-рано му бил отнел. На писмата му той не обръщаше никакво внимание, жените, които се явяваха насреща му, разгонваше с копралята. Но ето че Андрей си дойде и го завари тъкмо когато ореше откраднатата ивица. Все пак Андрей кротко и с добро го покани да излезе от нивата му и да премести копките там, гдето са били — на същинския синур. Куцият не само че не го послуша, но, види се, за да покаже, че е прав, кипна, разпсува се и дори посегна да удари Андрея. Тогава Андрей грабна огрибката от ръцете му и с една страшна ярост, набрана отколе в душата му, и с оная безсърдечна леснота, с която хората бяха навикнали да убиват на войната, започна да удря Куция, гдето свари и гдето попадне. Той спря, когато почувствува, че под ударите му лежи не човек, а труп. Куция го прибраха още жив, но два или три дни след това той издъхна, загърнат още в кожите на прясно заклани овце, с които бяха го обвили, за да го лекуват. Андрея го откараха в града и го затвориха.

Това дело щеше да се гледа сега. Синурът между нивите на Куция и на Андрея беше в същото време и синурът между мерите на двете села, тъй че зад всяка една от страните стоеше по едно цяло село. Освен туй, ако се докажеше, че Андрей е бил Куция в собствената си нива, когато Куцият я подоравал, това, ако не премахваше вината му, поне я намаляваше. Загрижени бяха и двете страни. Потърсиха най-старите и най-честните хора от околността, които можеха да бъдат свидетели. Изборът, наред с другите, падна и върху Токмакчията: едно време баща му, а след него сам той беше владял тия места и затова най-добре можеше да посочи отгде минава истинският синур.