Читать «Съд» онлайн - страница 12

Някой от струпаните наблизо селяни се изкашля, друг доста високо се изсмя. Съдията се обърна, по-гледна наоколо си и каза на Токмакчията:

— Добре. Тръгни сега оттука и върви по самия синур!

Токмакчията се обърна на една страна и внимателно се огледа, после на друга и на трета. След туй, като застана на юг и устреми погледа си в една точка, той тури ръцете си отзад и тръгна пряко напред, като вървеше с ония широки и равни крачки, с които селяните обикновено мереха нивите си. Тогава настъпи такова голямо слисване, че на първо време никой не можа да продума ни дума. Селяните гледаха и не вярваха очите си, още по-отчаяни бяха бистричени: Токмакчията вървеше не по истинския синур, не по тоя, който те чакаха да посочи, а съвсем друг. Той беше навлязъл в нивата на Куция и вървеше по синура, прекаран от Андрея. Сам Андрея да беше го научил, едва ли щеше да направи тъй.

Учудването на бистричени веднага премина в ропот.

— Той е луд тоз читак! — гневно извика някой.

— Вижте го, вижте де отива! — викаше други.

А по-настрана някой гърлесто и високо се смееше:

— Ха така, Мустафа! Ха-ха-ха! Закачи още по-нататък. Ха-ха-ха!

Това беше Данаил. Работата се развиваше по негов вкус и той беше доволен. Глъчката между селяните стана по-голяма, но Токмакчията продължаваше да крачи, все тъй самоуверено и широко, а наблизо подир него вървяха съдиите и един от тях нещо бележеше на книга. Токмакчията се спусна надолу, гдето бяха разпрегнати колята. Там стоеше Мариината дъщеря и го гледаше. Когато той отмина по-нататък, тя се възви и продължи да го гледа. Под тоя поглед и под погледите на всички селяни, които на голяма тълпа идеха отподир, Токмакчията продължаваше да върви напред, като някой безумен храбрец, изложен на хиляди куршуми. Той вървя, докато му казаха стига. Глъчката на селяните млъкна за малко и отведнъж наново пак се засили.

Като разбра, че е свободен, Токмакчията, без да се бави, тръгна към колата си. Той мина наблизо до колата на Саафет молла, но болният не го забеляза: завит в чергите си, той лежеше в колата и трескавите му очи, два въглена сред восъчното лице, гледаха не към Токмакчията, не и към селяните, а захласнато и неподвижно бяха устремени в съвсем друга посока — нататък, гдето бяха колята.

Тъкмо в това време дойдоха да го повикат.

Но Саафет молла не можеше да върви и затова го взеха с колата му. Дали защото болестта беше помътила разума му, дали от безкрайното му доверие към Токмакчията, или пък поради други някои причини, но той мина с колата си по същата черта, отгдето преди малко беше минал и Токмакчията.

Седнал в колата си, Токмакчията беше вече далече от мястото на съда и врявата на сърдитите селяни заглъхваше зад него като бръмчението на кошер пчели. Той беше цял обхванат като от треска, очите му блещяха, весело и леко му беше. Но в същото време той чувствуваше дълбоко някъде в душата си тъпа и неясна болка, нещо притискаше мозъка му и той не можеше да се спре нито на една определена мисъл. Едно нещо ясно изплуваше над съзнанието му: жажда, адска и неутолима жажда, от която ръцете му и цялото му тяло трепереха, а пред очите му постоянно се мержееше долапът в къщи и скритото шише с ракия. Със същинско сладострастие Токмакчията мислеше как ще допре устните си до гърлото на шишето и ще пие, ще пие…