Читать «Съд» онлайн - страница 13

Рустем беше се обърнал към него и, свидетел сам на всичко, което беше се случило преди малко, усмихнато и дяволито гледаше дяда си. Тоя дързък и присмехулен поглед разсърди Токмакчията и той се сопна:

— Конете гледай, хаймана такъв! Карай, че закъсняхме.

Но след малко, в един нов прилив на безпричинна веселост, той извика на Рустема:

— Попей нещо, Рустем! Изпей нещо хубаво.

И без да дочака отговора на Рустема, който не се и обърна към него, Токмакчията се загледа към полето. Тоя път очите му се спряха върху някаква кола, която, превалила от другата страна на баира, гдето ставаше съдът, вървеше бавно, толкоз бавно, че изглеждаше, катода стои на едно място. Единият кон беше бял, другият черен — значи, колата на Саафет молла. „Аз трябваше да го видя — помисли си Токмакчията, — приятел ми е, болен е при това.“ И той заповяда на Рустема да кара нататък.

Токмакчията отколе не беше се срещал със Саафет молла и неволно потърси в ума си думите, които щеше да му каже. Поздравите и разпитванията за здравето минават сърдечно и леко, като научен наизуст урок. Но ето че болният скоро го запитва: „Защо направи ти тъй? Тоз ли беше синурът, истинският синур?“ И тоя въпрос, който той сам влагаше в устата на Саафет молла, смути Токмакчията. Той потърси обясненията, които трябваше да даде, почувствува всичкото си затруднение и като че за първи път дойде на себе си. „Аллах! Аллах! — изпъшка той — какво направих аз!“ Той се наведе и погледна напред: колата на Саафет молла беше още далеч. „Грешен човек съм аз — мислеше си Токмакчията, обхванат от истинска омраза към самия себе си, пия ракия, газя клетвата си, лъжа… Лъжа, лъжа, като последен циганин!“ Но след като изреди най-тежките обвинения, които можеше да си отправи, той изведнъж се раздразни, почувствува нуждата да се защити и оправдае. Преди всичко хвана го яд на самия Саафет молла, който му се виждаше сега като най-върл неприятел. „Е, добре — мислено му отговаряше Токмакчията, — аз съм лош, аз съм грешен… А ти? Не посочи ли и ти същия синур?“ Той се сепна, помисли за минута и в ума му, като светкавица, премина страшно подозрение. „Нима и той?“ — запита се Токмакчията. Той си спомни как беше минал покрай колата на Саафет молла и какъв поглед имаха трескавите му очи. И сега му стана съвсем ясно, че тоя занесен и отвърнат от всичко наоколо поглед беше устремен в една посока — нататък, гдето бяха разпрегнатите кола, гдето беше и тя — Мариината дъщеря!

Тая жена ясно виждаше и сам Токмакчията. Висока и стройна, тя стои сама край колата и гледа право към него, когато той крачеше към синура. Кларнети прозвучаха пак в душата му и той видя нея — другата Мария. Нежност изпълни душата му, обзе го пак предишната веселост и не само че не чувствуваше никакво гризене на съвестта си, не само че не виждаше да е направил някакъв грях, но намираше, че е постъпил най-добре и че тъй е трябвало и да бъде.