Читать «Съд» онлайн - страница 10

— Бива си я, нали? Позна ли я? А бе Мариината дъщеря е бе, аго, Мария — ти нея барем добре я познаваш. Ха-ха-ха! познаваше я ти. „Аврам влезе в шатрата си и позна Сара“ — тъй е писано в нашите кетапи.

Данаил ставаше твърде дотеглив. Токмакчията го погледна разсеяно в очите, като че се мъчеше да разбере какво му говори. Данаил повтори шепнешката:

— Не я ли позна, рекох. Мариината дъщеря е.

— А, тъй ли! — отвърна Токмакчията, колкото можеше по-спокойно и по-равнодушно. — Гледай, гледай… Данаил чорбаджи, младите хора бързо растат и човек мъчно може да ги познае. — Женена е за Андрея — продължаваше Данаил, — дошла е да го види. И майката я биваше, ама и дъщерята не лъже…

И той, и Токмакчията гледаха след младата жена, която поправяше забрадката на главата си и отиваше към Андрея, който стоеше прав между двамата стражари. Тя се смущаваше от толкоз чужди погледи, но вървеше изправена, с лека и плавна походка, в която само човек можеше да загуби ума си. Срещата им беше проста, въздържаната и свенлива среща на хора от селата, особено когато пък не са сами. Те се ръкуваха и след това тя застана на две крачки от мъжа си, мълчалива, с насълзени очи и с пресилена усмивка.

Данаил въздъхна. Той изведнъж стана някак по-сериозен и каза:

— Хубава е, няма какво да се каже. Ама чуй, аго, опасна е таз хубост. Не ми трябва. Който се е заловил, не е патил добро. Да ти кажа ли — и той сниши гласа си, — тая жена стана себап за смъртта на Рустема Рахметлията! — утрепаха го за нищо и никакво човека…

Токмакчията трепна, пронизан от остра болка: като никога досега, тайната около убийството на сина му му беше ясна като бял ден. Но това беше само за миг. Той не помисли повече нищо за това, не отговори и на Данаила, толкоз повече че той беше се махнал тъй неочаквано, както беше и дошел, и забравил минутната си меланхолия, проповядваше вече на друга страна. Токмакчията не слушаше нищо, не се грижеше какво става наоколо му. Той гледаше младата жена и всяко нейно движение, всяка черта, всяка незначителна дреболия му напомняше нещо тъй познато. В душата му сякаш падаха огнени капки, които събуждаха парливи и сладки усещания. А когато младата жена тури ръце на лицето си и обърна глава, види се, за да скрие сълзите си, защото конвулсивни тръпки раздвижиха гърдите и — тогава Токмакчията въздъхна дълбоко и усети очите си да се премрежват от влага. Всичко, което стана отпосле, му се струваше като сън. Той ходи и се кле пред ходжата, слуша онова, което говореха съдиите, без да може да разбере нещо. Най-после дойде неговият ред, преди да го повикат, той се обърна и погледна назад: близо до колата с черните коне, около която сега нямаше никой, стоеше жената и гледаше насам. Лицето й не се виждаше добре, нито можеше да се познае кого гледа. Но Токмакчията ясно видя ония очи, които беше виждал неведнъж, които добре познаваше. В същия миг в душата му проплака скръбна мелодия на кларнета и той видя узрели жита, червени макове и една жена, хубава и властна — жена, която беше спряла върху му погледа на черните си очи. В тия очи имаше желание, имаше сълзи, имаше молба…