Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 8

АНИЧКА. Не, казах вече. Не мисля да се женя. Това е моя отговор. И повече да не говорим за това, инак ще си отида.

БОРИС. Добре, Аничке… щом такова… Добре…

АНИЧКА. Така. Това се свърши, значи. Сега (сяда близо до Бориса.) …Сега можем да си поприказваме като приятели. Е, ти знаеш ли, че съм назначена? И служба имам, и заплата, и квартира! И как стана? — Изведнъж! Просто — да не вярваш. Да, свърши се… Но ти не се радваш…

БОРИС. Радваме се, Аничке.

АНИЧКА. Не, не се радваш. (Помълчава.) Но най-после ти не трябваше да забравяш какви са моите разбирания за женитбата. Нали сме говорили? (Замечтано.) Моя мъж… моя бъдещ мъж… О, той не ще е обикновен човек! Той трябва да е извършил нещо велико, полезно. Да се гордея, че съм негова другарка. И после…

БОРИС. И после?

АНИЧКА. Аз това само си го мечтая… Да е красив, с открито чело, с буйна, гъста коса. Така… да прекарвам пръстите си през косата му. Да е благороден, умен…

БОРИС. Разбирам, Аничке. Ех, какво да правя, аз не мога да бъда… Сега ми е ясно…

АНИЧКА. Но, аз не го казвам на тебе. (Помълчава.) Ако беше дошел по-рано, щеше да видиш Струмски. Интересен човек. Знаеш ли какво ми каза за назначението ми? По-рано, казва, това беше благодеяние, сега е дълг. После, той мисли, че трябва да се полагат повече грижи за чиновниците. Не гледа само за печалби, както виждаш. Ето човек!

БОРИС. Колко лесно вярваш, Аничке…

АНИЧКА. Как лесно вярвам?

БОРИС. Мислиш си нещо, то е в тебе, а ти вярваш, че и всъщност е тъй.

АНИЧКА. Искаш да кажеш, че се увличам?

БОРИС. Много отрано се радваш. Не дочакваш да видиш какво ще се случи.

АНИЧКА. Вярно е. Аз еднакво се радвам и на туй, което си мечтая, и на туй, което е действителност. То е затуй, защото повече вярвам на доброто, отколкото на лошото. Аз и към хората съм доверчива. Все пак аз не се забравям: каквото и да върша, аз зная какво правя.

БОРИС. Ти си разумна, Аничке, но по-добре щеше да бъде да не приемаше тая служба в тая банка. Там е друга среда, други хора. Аз ги познавам.

АНИЧКА (весело). А, ти ревнуваш?

БОРИС. Кой, аз? Защо ще ревнувам?

АНИЧКА. Колко добре те познавам! Слушай, Боро, обещай ми, че подобни писма няма вече да ми пишеш.

БОРИС. Но то е сериозно, Аничке…

АНИЧКА. Не, ще се разсърдя. И после, не мисли, че като ставам чиновничка, ще изменя отношенията си към тебе. Ний ще бъдем пак приятели. При кого ще отида, като ми остане свободно време? — При тебе. Наедно ще ходим на кино, на екскурзии. Както сега…

БОРИС. Добре, Аничке… благодаря ти. Пак ще ти кажа: помисли и ще видиш, че не трябва да ми отказваш. Аз съм добре, търговията ми напредва. За друго аз… как да кажа… но за работа ме бива. Аничке, ако ти се съгласиш, ако станеш моя жена, аз чудеса ще направя…

АНИЧКА. Ти почваш отново. Тогава аз ще си отида.

БОРИС. Добре, да не говорим. (Става и се разхожда.) Аничке, не можах да видя баща ти, той си заминал. Е, ти сега ще се преместиш в нова квартира. Виж какво, Аничке, ако ти на първо време имаш нужда от пари, не се стеснявай, аз мога да ти услужа.

АНИЧКА. Не, благодаря.