Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 7

СТАМЕНКА. Е, Аничке, щом трябва…

РАШКО. Нищо, нищо, Аничке. Ти нас не гледай, ти да си добре. (Стаменка влиза в къщи.)

Г-ЖА АНТОНИНА. Чудно, много чудно! Павлино, да си вървим, че откога сме тука. (Тръгва си.)

ПАВЛИНА. Сега, г-жа Антонина. Аничке, че пак ще си приказваме, нали?

АНИЧКА. Разбира се, разбира се. (Павлина излиза.)

НИКОЛАЧКО. Г-це, един въпрос: не можахте ли да разберете таз банка дава ли заеми и, главно, лихвата каква е. Защото, знайте, има банки уж дават с ниска лихва, а като ви турят такси, комисиони, застраховки — отиде, та се не видя. Таз, вашта банка, каква е?

АНИЧКА. Бай Николачко, че аз още не съм постъпила… Аз още нищо не зная.

РАШКО. Их, бай Николачко… Много бързаш.

НИКОЛАЧКО. Питам.

СТАМЕНКА (носи букета и го подава на Аничка). Борис ти го донесе.

АНИЧКА. Ах, колко е хубав!

РАШКО. Беше по случай заминаването, а стана по случай назначението.

СТАМЕНКА. И писмо имаш. (Подава й писмото.) Рашко, Любене, елате да хапнете, сложила съм ви закуската.

АНИЧКА. Како Стаменке, занеси букета… (Започва да чете писмото. Лицето й малко по малко става сериозно.)

НИКОЛАЧКО. Е, като е тъй, да си ходим… (Излиза.)

РАШКО. Аничке, ти си чети писмото, а ний ще идем да похапнем. Хайде, Любене! (Влизат с Любена в къщи.)

БОРИС (влиза). Аничке, здравей! Не мога да те намеря, втори път дохождам. Да поседна малко, че съм уморен. От пет часа съм на крака, ако се събере колкото съм извървял, има сто километра. Уф, горещо… Какво четеш? Е, Аничке, то тука било цяло чудо, г-жа Антонина ми разправи. Ти си била назначена. Защо го късаш? Какво е туй, дето го късаш?

АНИЧКА. Твойто писмо. (Изправя се гърбом към него.)

БОРИС. Мойто писмо? Защо… такова… в мойто писмо няма нищо…

АНИЧКА. Няма нищо ли? Обясняваш ми се в любов, правиш ми предложение за женитба и казваш, че нищо нямало. Аз не очаквах това от тебе. Сърдита съм.

БОРИС (смутен, несъзнателно прави движение в ръка около яката си). Но, Аничке… такова… как да ти кажа… това е сериозно. Аз, вярно е, ти писах, защото се стеснявах и тъй ми беше по-лесно да го кажа. И сега съм готов да ти го кажа… Не мога да се изразявам, ще ти го кажа, както мога. Аз, Аничке… такова… съм сторил намерение да си свия и аз свое гнездо… Време е вече, решил съм го. Ти ако нямаш нещо против, ако си съгласна… ако си съгласна, Аничке, да станеш моя жена… Търговията ми върви, материално съм добре… Време е… Майка ми е на същото мнение…

АНИЧКА. Стига, стига. Ще се разсърдя повече.

БОРИС. Но, Аничке, аз говоря сериозно… предложението ми е сериозно.

АНИЧКА. Сериозно? Добре тогаз — и аз ще ти отговоря сериозно. (Помълчава.) Но как можа да помислиш подобно нещо? Навярно… аз се държа свободно с познатите си и това… Не, не мога, не! Това е въпрос на чувства. И главното — не мисля да се женя. Да, не мисля да се женя.

БОРИС. Аничке, аз очаквах.

АНИЧКА. Не, не мисля да се женя. Особено сега. О, сега аз искам да съм си свободна!

БОРИС. Аничке, моля ти се… такова… помисли…