Читать «Обикновен човек (Драма в четири действия)» онлайн - страница 9

БОРИС. Ако имаш да си купуваш нещо, да те придружа по магазините да не те излъжат, аз разбирам.

АНИЧКА. Нищо няма да си купувам. (Гледа към улицата.) Още един автомобил минава. Много работи има да си купувам, но най-напред трябва да спестя. Някой иде у нас. Кой е тоя?

ШОФЬОРЪТ НА СТРУМСКИ. Моля ви се, тук ли живее г-ца… (Гледа писмото, което носи.) Г-ца Анка П. Борова.

АНИЧКА. Да. Аз съм.

ШОФЬОРЪТ НА СТРУМСКИ. Заповядайте… (Подава и писмото.) От г-н Струмски.

АНИЧКА. Ах! От г-н Струмски! (Отваря писмото и започва да чете. Рашко и Любен, а след тях и Стаменка излизат от кухнята, спират се и любопитно наблюдават.)

АНИЧКА (развълнувано). Аз трябва да замина още сега. (На шофьора.) Моля ви се, почакайте. Ей сега, една минута.

ШОФЬОРЪТ. Да, ще почакам. Колата е готова. (Излиза.)

АНИЧКА. Трябва да замина още сега.

РАШКО. Защо? Какво има?

АНИЧКА. Директорът ми пише, че писар ката им се разболяла и аз ще трябва да постъпя веднага. Стаята, където ще живея, била готова. Како Стаменке, ще ви оставя.

СТАМЕНКА. Ех, Аничке. Щом като трябва.

РАШКО. То нищо, Аничке, то нищо. Ти нас не гледай.

АНИЧКА. Но аз не мислех, че ще бъде толкоз скоро. Борьо, защо мълчиш, дай ми някакъв съвет. Какво да правя?

БОРИС. Ще идеш, Аничке, щом те викат. Само че… всичко става много бързо, много необикновено…

РАШКО (неочаквано трогнат). Аничке! Ти си била с късмет. Момиче! Върви ти на тебе. Ти тоя директор като го имаш, не бой се. Какъв човек — учен, богат, то се вижда, че с милионите си играе като нищо. (Ниско.) И да ти кажа ли, вижда ми се малко… дръпнат. Тъкмо гъска за скубане.

СТАМЕНКА. Какво приказваш ти! Я мълчи! (Иска да го отстрани.)

АНИЧКА. Остави го, како Стаменке.

РАШКО. Искам да ти кажа, Аничке… Извинявай, дето казах за директора, приказката се изтърва от езика ми. Искам да ти кажа, Аничке, да не ни забравяш и нас. Ти виждаш как живеем тук, в крайните квартали. (Все повече развълнуван.) Обущарството не върви — ший, чукай, нищо не излиза. Продумай и за мене една дума, Аничке — за портиер ли, за разсилен ли ще бъде, да излиза там заплатата. Аничке, туй добро го искам от тебе…

АНИЧКА. Добре, бай Рашко, добре.

СТАМЕНКА (ниско). Чиновник ще ми става…

РАШКО. Аничке, няма да забравиш.

АНИЧКА. Няма да забравя, бай Рашко, ще кажа на г. Струмски. Вярвам да ме послуша. (Мисли, поусмихва се.) Да, има нещо, което ме кара да вярвам, че ще ме послуша.

РАШКО. Ха да видим, Аничке.

АНИЧКА. Сега да си снема багажа. Борьо, ела. Ний отиваме да снемем багажа.

РАШКО. А, багажа… Любене! Любене, търчи да помагаш на Аничка да снемете багажа. (Любен отива. Отива и Стаменка.)

Г-жа Антонина и Павлина влизат. Зад тях — Николачко.

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво има пак? Какъв е тоя автомобил?

РАШКО. Аничка заминава.

ПАВЛИНА. Заминава ли?

РАШКО. Получи писмо от директора да иде. Снема си сега багажа.

ПАВЛИНА. Значи, Аничка ще ни остави. Боже…

Г-ЖА АНТОНИНА (меко). Аничка можеше да поотложи. Можеше да не бърза толкоз.

ПАВЛИНА. Добре е Аничка, настани се. Ами ний какво ще правим. Заболяха ме очите от това пусто шиене, пръстите си избодох. И пак не можем да се видим с нищо.