Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 33

Та да се върнем отново на въпроса за онези, които идват и си отиват оттук. Какво виждат и какво не виждат те?

Да започнем с очевидното. Аз не бях част от този организъм, колкото и благосклонно иначе да се отнасяше той към мен. Нито пък можех да се надявам някога да стана част от него. Още първата седмица Розка ме бе предупредила за това. Същото можеше да се каже и за нея, макар и в по-малка степен. Тя не умееше да ¤¤¤-ра, но това не би я накарало да напусне колонията. Беше ми го повтаряла много пъти, както на езика на ръцете, така и на езика на тялото. Напусна ли колонията, ще е без нея.

Но най-ужасно се чувствах, когато се опитвах да погледна на всичко това с непредубеден поглед. Какво се опитвах да постигна тук? Наистина ли смятах за цел на живота си да бъда приет в комуна на слепи и глухи? Не е ли по-добре да изляза навън, в истинския живот, където живееха истински хора, а не някакви чудати и странни уроди?

Побързах да затворя вратата пред тези мисли. Тези хора бяха моите най-добри приятели, по-добри едва ли някога съм имал или ще имам. Фактът, че дори за миг си бях позволил да мисля за тях по такъв начин ме разтревожи неимоверно. Може би именно това ме тласна към окончателното решение. На хоризонта като гръмоносни облаци се бяха надвесили неизпълнени мечти и разбити илюзии. Или трябваше да си затворя очите и запуша ушите или да потърся решение навън. Тук аз бях глухият и слепият. Аз бях недъгавият. Не исках повече да съм недъгав.

* * *

Те знаеха, че съм решил да ги напусна преди мен. Последните дни тук се превърнаха в едно дълго сбогуване, любовно прощаване имаше във всяка дума отправена към мен. Не бях много натъжен, нито пък те. Беше хубаво като всичко, което правеха. Животът продължава, казваха ми те, трябва да бъдеш щастлив, надявам се да те докосна отново.

Вече долавях Докосването с периферията на моето съзнание. В него нямаше нищо лошо, точно както твърдеше и Розка. Сигурно до една-две години щях да го овладея и аз.

Но вече бях решил. Чакаше ме пътят, който бях поел отдавна. Защо веднъж взел това решение, не смеех да го преосмисля отново? Може би, защото решението ми бе струвало толкова много усилия, че нямах сили да премина още веднъж през тези мъчителни мигове?

Една нощ без много шум се отправих към аутобана за Калифорния. Комунарите бяха на пасбището, подредени в кръг. Върховете на пръстите им бяха по-далече от когато и да било. Наоколо бяха насядали деца и кучета като просяци на банкет. Трудно ми бе да определя кой изглежда по-гладен и объркан.

* * *

Опитът от живота в комуната остави неизличим белег в душата ми. Вече не можех да живея както преди. За известно време ми се струваше, че въобще не мога да живея, но после се оправих. Мисля, че съм прекалено привързан към живота за да направя решителната крачка и да сложа край. Реших да чакам. Животът ме бе срещнал с едно приятно нещо, може би щеше да ми поднесе и друго.