Читать «Постоянство на възприятието» онлайн - страница 31

Почти бях готов да й повярвам. Но тя се издаде. Не, не, не. Не това, а нещата в нея, които нашепваха за ¤¤¤-нето ме убедиха, че като премина през тази врата, ще ударя глава в следващата.

* * *

Мисля, че вече разполагам с някакво по-добро определение. Но и то не може лесно да се предаде на английски, а и опита не ще покаже нищо друго освен мъглявите ми представи за него.

— Това е умението да докоснеш без да докосваш — обясняваше ми веднъж Розка, тялото и пощуряло в почти напразни усилия да ми обясни нещо, за което тя самата нямаше ясна престава. По-скоро можех да регистрирам противоречие между езика на нейното тяло и собствената и объркана престава по въпроса, която се бе опитала да изрази на стенографски език.

— Това е дарбата да преместваш себе си от вечния покой и мрак някъде другаде — тялото й отново се възпротиви. Тя тупна отчаяно с ръка по пода.

— Това е свойство да докосваш другите през вечния покой и мрака. Зрението и слухът само пречат на тази способност да се развива. Аз например достигам до мрака и покоя и мога да определя техните граници, но визуалната ориентация на ума остава непроменена. За мен и за всички останали деца вратата е затворена.

Замислих се върху това, което бях научил. Чудех се, какъв смисъл има да изстрадам беззащитната разголеност на Докосването само за да стигна до това ново ниво на слепота, на което така се радва Розка?

Какво беше това, което непрестанно ме подтикваше да напусна единственото място на този свят, където се бях почувствал щастлив?

От една страна, това вероятно бе израз на подсъзнателно измъчващия ме въпрос, който би могъл да се изрази така: „Какво, по дяволите, правя тук?“ Въпросът, който би могъл да послужи като отговор на първия въпрос е: "Какво, по дяволите, ще правя навън?

Аз бях единственият посетител през последните седем години, който е останал за по-дълго от няколко дни. Не зная защо, но смятах, че причината за това е по-скоро в мен, отколкото в другите. Може би, за разлика от останалите, твърде лесно се задоволявах и привиквах с това, което виждах и пред което се изправях.

Не искам да кажа, че съзнателно си затварях очите пред недостатъците на комуната и местните жители. Не, твърде много ги уважавам и обичам, за да ми мине през главата подобна мисъл. В объркания свят, в който живеем, комуната е вероятно едно от най-съвършените постижения за икономическо и социално благосъстояние с минимално политизиране.

Комуната беше жив организъм. Един нов начин за съвместно съществуване, доказан в няколкогодишна успешна практика. Не искам да кажа, че това е решение на световните проблеми. Вероятно, този опит може да бъде успешно приложен само при групи, които са изправени пред подобни трудности.

Отделните клетки на този организъм се кооперираха чудесно. Организмът като цяло се характеризираше с прекрасно здраве и притежаваше всички необходими атрибути присъщи на живота, освен най-важния — способността за репродукция. Този недостатък би могъл да се окаже фатален за него, но струва ми се, към края на пребиваването си забелязвах някои положителни наченки и в тази насока — имам предвид децата.